Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Дотук бяхме, шефе! - викна единият. - Лагерите на предавките отдясно отказаха.

- Пожар?

- Не, само дим.

Инженерът кимна.

- Дръжте ги под око.

След няколко секунди вдигнаха Пол на борда. Щом го освободиха от АГС-а, му съобщиха лошите новини.

- Пуснете радиото. Поискайте да ни извлекат.

- Заемам се - каза инженерът.

- О, и шефе - викна Пол след него. - Кажи им да не пращат нищо ново. Искаме най-старата, най-малко авто­матизирана таратайка, която намерят.

Планът на Кърт и Джо беше прост. Искаха да се доберат до Корея колкото се може по-бързо, затова не приготвиха много багаж. Домакинът им Мохамед ел Дин ги откара до летището в бронираната си лимузина и се сбогува с тях в типично арабски маниер: с прегръдка, целув­ки по двете бузи и подаръци.

На Джо подари малък пясъчен часовник.

- Това е, за да те научи на търпение.

- На теб не ти помогна много..

- Защо мислиш, че се отървавам от него?

Джо се засмя, a Ел Дин се ухили ослепително. После се обърна към Кърт и му подаде малка чантичка.

В нея имаше стар револвер, колт, за единична стрелба. Беше в отлично състояние, а барабанът му беше пригоден за куршуми 45-и калибър. Пол дулото бяха подредени шест от тях. Истинско оръжие на каубой-стрелец. Наричаха този пистолст „Оръжието, което спечели Запада”. Американската армия го бе използвала от 1873-а до 1892-ра година.

- Дърк ми каза, чс колекционираш пистолети за дуели - обясни Ел Дин. - Този не е точно от епохата на дуелите, но реших, че ще ти хареса. Един американец го подарил на прапрадядо ми, след като му помогнал да избяга от берберски пирати.

- Не мога да приема - дръпна се Кърг. - Би трябвало аз да ти подаря нещо.

- Трябва да приемеш - настоя Ел Дин, - или ще се обидя.

Кърт кимна и пое кутията с лек поклон.

- Оръжието е великолепно! Благодаря ти!

- Мир вам! - махна им Ел Дин.

- Ассаламуалейкум - отвърна Кърт.

С връзките на Ел Дин, Кърт и Джо лесно минаха през проверките и се качиха на самолета.

Двуетажната машина на „Кореън еър” беше просторна и удобна за предстоящият им деветчасов полет.

Когато стигнаха в Сеул, имаха чувството, че са по­паднали в друг свят. Ослепителното слънце и жегата на Дубай бяха заменени от студен дъжд и мъгла. Мисията им също се бе променила, макар нито Кърт, нито Джо да разбраха как и защо. На летището вместо кола под наем, ги чакаха трима мъже с тъмни костюми и шлифери.

Показаха им значки на Държавния департамент на САЩ.

- Елате с нас! - каза ръководителят на групичката.

Кърт и Джо нямаха избор, тъй че си взеха багажа и се качиха в дипломатическия микробус, който им посочиха. Тръгнаха на север.

Когато светлините на Сеул се отдалечиха, Джо посочи очевидното.

- Ако отиваме в консулството, май минаваме по доста заобиколен път.

- Не отиваме там - отвърна Кърт. Знаеше кои са тези. познаваше стила им на обличане и израженията им. Работеха за компанията. - Отвличат ни.

Микробусьт продължи на север още петнайсетина минути, докато не наближиха Демилитаризираната зона. Щом в далечината се показаха телените мрежи и часови­те микробусът свърна на изток и пое през пуста местност с редки дървета, редици сателити и кули, настръхнали от странни на вид антени. Сгради не се виждаха.

Пътят започна да се спуска надолу. От двете им страни се заиздигаха бетонни стени и скоро се озоваха в осветен с оранжеви лампи тунел, поне на шест метра под земята.

Някъде дълбоко под хълмовете на централна Корея подземният път рязко зави и свърши пред огромна стома­нена врата. Тя се отвори и микробусът спря на просторен паркинг. Изведоха Джо и Кърт и ги отведоха в командния център.

В залата имаше двама души. И двамата изглеждаха изтерзани, но по различни начини. Първият беше корейски полковник в униформа, а вторият - американец, който напомни на Кърт на бизнесмен, висял до късно, за да довърши голям проект - ръкавите на бялата му риза бяха навити, а червената вратовръзка - разхлабена. Сакото му висеше на облегалката на стола до него.

- Вероятно се чудите защо сте тук, а не в „Риц-Карлтън” - започна направо американецът.

- Всъщност си запазихме стаи в „Хилтън“ - отвърна Кърт, – но на брошурата определено изглеждаше различно.

Мъжът се усмихна уморено.

- Казвам се Тим Хейл. Ръководя станцията на ЦРУ в Демилитаризираната зона. Това е полковник Ли Хюн-Мин, заместник ръководител по сигурността към Южнокорейската национална разузнавателна служба.

Четиримата сс здрависаха и седнаха.