Клайв Къслър - Призрачният кораб

Сърцето на Гамей биеше по-силно, отколкото ѝ се щеше да признае, докато направляваше камерата покрай мебелите и фокусираше обектива ѝ така, че образът да се проясни. Ясно се виждаше тяло, подпухнало и заклещено сред мебелите.

- Не ми се ще да го кажа - прошепна Елена, - но този мъж не се е удавил.

- Не е – съгласи се Гамей. – Не е имал време.

Въпреки подпухването от водата, в тялото ясно се виждаха три дупки от куршуми.

На триста метра над потъналата яхта, Пол се взираше в монитора.

Дупките от куршуми си личаха ясно.

Той приближи образа, принтира го и го изпрати по електронната поща на Дърк Пит.

После приближи микрофона до устата си.

- Продължавайте да търсите! Не пропускайте нищо! Това вече не е корабокрушение, а местопрестъпление.

Дюк потвърди веднага, че е приел нареждането. Обаждането от Гамей обаче не се чу ясно.

- Повтори, „Скарабей 1“ - каза Пол в микрофона.

Вместо отговор последва прашене и рязък писък, достатъчно силен, за да му писнат ушите.

Пол натисна бутона на микрофона.

- Гамей, чуваш ли ме?

Мълчание.

- Гамей? Елена?

Пол трескаво се провикна се през контролната зала.

- Оскар, имаш ли телеметрията им?

Оскар съшо се взираше в екрана пред себе си.

- Нищо - рече той. - Получавам сигнал от шамандурата, но не и от „Скарабей 1” .

Пол сграбчи отново микрофона.

- Дюк, чуваш ли ме?

- Съвсем ясно!

- Изгубихме телеметрията на Елена и Гамей. Може да е от кабела, но все пак би ли проверил?

- На път съм - отвърна Дюк.

Пол се опитваше да не се тревожи. Кабелът, свързваш шамандурата със скарабея, беше изключително тънък и често възникваха проблеми с връзката, но на Пол не му се искаше да губи контакт със съпругата си, докато тя се намира на триста метра под водата.

Той затропа нервно с пръсти по бюрото. Натисна буто­на за обновяване на компютъра си, надявайки се данните oт подводницата на Гамей да се покажат. Нямаше нищо.

- Хайде, Дюк! - промърмори той под носа си. - Не се мотай!

Екранът трепна и Пол се взря в него с надежда образът да се покаже отново. Вместо това екранът замръзна и угасна.

- Какво по дяволите...

В същото време светлините в залата угаснаха, както и лампичките на компютрите и клавиатурите. Вентилационната система изхърка и спря.

Включиха се няколко от резервните лампи.

- Какво става? – озърна се Оскар.

Пол вдигна очи от монитора. Без вентилаторите въздухът застина. Натисна бутона на микрофона няколко пъти, но резултат нямаше.

- Явно някой е забравил да плати сметката за тока.

В малката контролна зала бързо стана задушио.

Пол отиде при интеркома, но и той не работеше. От­крехна вратата. Коридорът също беше тъмен.

- Стой тук! - каза Пол на Оскар. - Ще проверя какво става.

Пол се измъкна през вратата и се запрокрадва по ко­ридора. Всичко наоколо тъмнееше. Светеха само редките резервни лампи. Двигателите не работеха и явно корабът се носеше безконтролно.

Пол се качи по една стълба и излезе на мостика. Там завари само кормчията.

- Какво става?

- Корабът изгуби мощност.

- Виждам - рече Пол. - Някой знае ли защо?

- Капитанът отиде при боцмана, за да провери. Главното захранване спря, след това и резервното. Всички системи отказаха.

Пол тъкмо се обръщаше, за да отиде в инженерния отсек, когато усети слаба вибрация по корпуса. Двигателите и помощните системи отново работеха.

- Слава богу! - промърмори с облекчение Пол.

Отиде до ннтеркома на руля и го натисна. Още не работеше. Нито пък радиото. Натисна копчето за осветлението. Пак нищо.

Докато Пол се питаше защо, усети, че „Кондор“ се раздвижи. Корабът не просто се съживи, а и увеличаваше скоростта си. Пол застана до командния пулт. Дисплеят светеше, но когато кормчията натискаше иконите по екрана, нищо не се случваше.

- Не съм аз! - огледа се объркан кормчията. Той държеше стабилен малкия волан, които контролираше руля. Корабът продължаваше да увеличава скоростта си и да промоня посоката си. Движеше се право на юг. Набираха все повече и повече скорост. След миг корабът вече пореше спокойното море, все по-далеч от двете подводници и яхтата в дълбините.

Една предупредителна светлинка на пулта показваше, че оборотите на витлата са достигнали максимума си.

- Трябва да намалиш скоростта - обърна се Пол към кормчията.

- Опитвам се! - отвърна разтревожен мъжът. - Нищо не помага.

Оборотите вече бяха на три процента над червената зона за максимална мощност.