Клайв Къслър: Призрачният кораб

- Не знам дали ще мога... - каза тя.

- Това е семейството ти - окуражи я Кърт, - истинско­то ти семейство. Дошли са чак от Англия.

- Какво ще си помислят за мен? Какво ще им кажа? Вършила съм ужасни неща.

- Ще те видят като блудна дъщеря - каза Кърт. - Ти си отплатата им, задето не са изгубили надежда през всич­ките тези години. Ще ти разкажат за майка ти и за баща ти. Честно казано, ако прилича на моите фамилни съби­рания, няма да можеш да се вредиш и за думичка.

Тя оценяваше думите му, но страхът я вцепеняваше.

- Не мога! - повтори Калиста и тъжно поклати глава.

- Калиста не може - отвърна Кърт, - но Оливия може. Помниш ли как пусна коня на свобода? Пусни и Калиста да си ходи. Време е.

Тя вдиша дълбоко, очевидно се мъчеше да се подготви за вълните от бурни емоции. Обърна се към него и смени темата.

- Наистина трябваше да ме целунеш на яхтата на Акоста. Много беди щяхме да си спестим.

Кърт се засмя. Бронзовата кожа край очите му се наб­ръчка, а бузите му се надиплиха.

- Силно се съмнявам, чс целувка от мен би променила живота на когото и да било.

- Щеше да е хубаво да разберем - отвърна тя.

Още усмихнат, той бавно се приведе към нея. Погали я по бузата и хвана лицето ѝ в шепи, придърпа я внимателно и устните им се докоснаха леко, но продължително.

Когато се разделиха, тя също се усмихваше.

- Хм, беше доста добре - рече тя.

Кърт се засмя.

- Върви при семейството си. Чакат те от трийсет години.

Тя кимна, погледна го за последно и позволи на един от офицерите на кораба да ѝ помогне да слезе. Дърбанският полицай ги посрещна и я поведе към непознатото ѝ семейство.

Двайсет и шест часа по-късно Кърт минаваше през митницата на главния терминал на летище „Вашингтон-Дълес“. Бе изгубил всякаква представа за време, но навън бе тъмно. И като се има предвид колко пуст бе термина­лът, или беше късна нощ, или ранна утрин. Всъщност, виждаха се само чистачи.

Кърт мина бавно край конвейера за багаж и спря, кога­то видя, че пред един от изходите са се събрали летищни полицаи. На пистата няколко автомобила с просветващи сигнални лампи бяха паркирали в кръг край частен самолет, с отворени врати и спусната стълбичка.

Любопитството на Кърт премина в изненада, когато двама агенти с анораци на ФБР въведоха на терминала Дейвид Форестър.

- Мътните ме взели! - измърмори Кърт.

Агентите вдигнаха глави, както и арестантът.

- Извинете, сър, ще се наложи да отстъпите - рече един от агентите.

- Няма проблем - чу се нечий глас.

Кърт не познаваше мъжа, но той него - да. Представи се.

- Трент Макдоналд от Лангли.

Кърт знаеше името - Макдоналд бе първият предста­вител на ЦРУ, който бе споделил информация за евенту­алното оцеляване на Сиена.

Здрависаха се.

- Благодаря за помощта - каза му Кърт. - Голяма риба сте хванали.

- Не толкова, колкото вашата - призна Макдоналд, - но сме доволни. Предадохме информацията от вашата приятелка на ФБР. За щастие успяха да хванат Форестър, преди да отлети някъде, където няма закон за екстрадиция.

Още една червена точка в тефтера на Калиста, помис­ли см Кърт.

- Каква е била ролята на този?

- Форестър е бил вътрешният човек на Бревар - обяс­ни Макдоналд. - Всички финансови ходове са минавали през нето. Използвал е контактите си, за да посее ком­пютърните вируси във Федералния резерв, да подрие главната система и счетоводните протоколи. Също така е създал система от компании паравани, тъй че да е невъз­можно да проследим парите, когато се разпределят.

Кърт не бе изненадан.

- И ако това не стига, контролирал е и Уестгейт - до­бави Макдоналд, - с имплант в мозъка, за да не си спом­ни твърде много твърде скоро.

Това хвърляше нова светлина върху срещата в Смитсониън.

- Разбрах, че е змия, още когато го срещнах - каза Кърт.

- Първото впечатление не лъже.

Кърт кимна и погледна зад Форестър, където агентите на ФБР претърсваха самолета. През това време се показа­ха и първите зари на утрото, високите облаци постепенно станаха бледорозови. Явно беше сутрин.

Кърт отново насочи очи към Форестър, който пък се взираше ядно в него без следа от съжаление.

- Наслади се на изгрева - студено рече Кърт. - Няма да можеш да го гледаш там, където отиваш.

Нещо трепна по лицето на Форестър, но само толкова. На Кърт и това му стигаше.

Той се обърна към Трент Макдоналд, за да се сбогува и после продължи нататък.

Излезе от терминала и застана на тротоара, чудейки се колко дълго ще трябва да чака за автобусче до паркинга. Преди да успее да предположи каквото и да било, към него приближи познат черен джип. Неговият джип!