Клайв Къслър - Призрачният кораб

Юни, 2014 г.

Западен Мадагаскар

От обедната мараня като привидение се появи жена на кон. Млада и силна, непрехвърлила още трийсетте, тя спокойно и уверено държеше юздите на петнистия си кон, порода апалуза, и го водеше по пясъка край брега на калната река. Жената беше облечена в черно от главата до петите. Носеше скъпи ботуши за езда и широкопола шапка, която пазеше бялата кожа на лицето ѝ от безмилостните лъчи на слънцето.

Жената поведе коня без усилие през едно стеснение, като се оглеждаше внимателно за крокодили. Щом отмина стеснението, тя се натъкна на стадо зебута – говеда с остри рога и причудлива гърбица, заради която ги наричаха и гърбати говеда.

Стадото беше част от огромното богатство на семейството ѝ, символ едновременно на власт и охолство, макар в последно време да не обръщаха особено внимание на зебутата. Бяха ти оставили свободно да кръстосват по полето и да пасат тревата, избуяла през дъждовния мадагаскарски сезон.

Жената подмина стадото и възви покрай реката Пред очите ѝ се разкри истинско опустошение.

Седмици наред бе валяло и пороите предизвикаха най-тежките наводнения в историята на тази част от острова Мощните води на реката откъсваха от бреговете парчета земя с размерите на гаражи, поваляха и помитаха като клечки за зъби дърветата по брега.

Жената стигна до малко полустровче, вдадено в реката. Всъщност, бивше полуостровче, сега бе напълно откъснато от сушата и се бе превърнало в остров.

Жената дръпна леко юздите и конят спря. Пред нея се разкри Мозамбикския проток, чиито води блестяха под лъчите на слънцето чак до хоризонта. Около петстотин километра зад тях пък се намираше източният бряг на Африка.

Често идваше тук. Обичаше това място, макар на мнозина изборът ѝ да би се сторил странен. Насаме на това безлюдно място можеше да се отдаде на едно особено чувство: някаква неясна тъга, която не искаше да покаже на света. Тази тъга си беше само нейна, част от същността ѝ, усещане, което не искаше да изгуби за нищо на свега. Сякаш това беше единственото ѝ истинско притежание.

За съжаление около нея всичко се променяше, събитията бяха извън контрола ѝ и тъгата ѝ се разпадаше парче по парче, също като островчето, което изчезваше пред очите ѝ сред бушуващия проток.

Парче чернена глинест почна с размерите на къща се свлече във водата. Плъзна се като айсберг, отчупващ се от глетчер, и започна да се разпада под напора на бурната вода.

Там, откъдето се откъсна парчето, се показа нещо странно. Някакъв черен, или по-скоро почернял метал, гладък и плосък, като желязна стена. Водата шуртеше по него, отмиваше пръстта и разкриваше все по-голяма част от предмета. Показа се шев, а след него втори. Стената се оказа направена от няколко огромни стоманени плочи, занитени една за друга.

Жената усети как по гърба ѝ премина тръпка, а коремът ѝ се сви едновременно от любопитство и страх Чувстваше сс неудържимо привлечена от този странен предмет и едновременно с това се боеше да го приближи.

Имаше усещането, че нещо или някой я вика да прекоси реката, да иде отсреща и да разбере какво е това. Сякаш призраци от другата страна на металната стена я зовяха за помощ.

Тя поведе коня към реката, но животното се задърпа.

Течението бе твърде силно, а стабилните места за стъпване - малко. Една грешна крачка и щяха да последват съдбата на изкоренените дървета.

Конят вдигна глава и изцвили. Това сякаш върна жената в реалността. Тя се отдръпна от брега, но не откъсна очи от малкия остров.

Не знаеше какво се крие под глината, но вече ш не ѝ се щеше да узнае. Единственото, което искаше, е да се махне.

Тя рязко обърна коня и го пришпори.

- Хайде, дий!

Животното с радост изпълни командата и пое в галоп към плантацията и имението-палат, към добре познатия и на двама им живот. В далечината над хълмовете отново се кълбяха черни облаци. Чакаше ги поредният порой. Жената беше сигурна, че каквото и да е било онова нешо, което видя, то ще изчезне още преди зазоряване, отнесено от водите.

Себастиан Бревар чакаше в главното помещение на paзкошното си имение. Висок почти един и деветдесет, с мускулесто и добре поддържано тяло, с гладка смугла кожа и тъмна коса, разкриващи южнофренския му произход, Бревар беше красив мъж в разцвета на силите си. На четиредест и две години косата му все още беше гъста и махагоново тъмна и подчертаваше светлите му почти лешникови очи. Лицето му бе обрамчено от тънка, изрядно поддържана брадичка, която личният му бръснар подстригваше ежедневно. Излъчваше уверененост, която някои биха нарекли надменност, плод на привилигирования му живот като господар на дома.