Клайв Къслър: Призрачният кораб

- Разбирам - отрони накрая Кърт.

- Не биваше да идвам - въздъхна Ана и обу маратон­ките си. - Не биваше изобщо да те целувам. Но се радвам, че го направих.

Изправи се и взе палтото си от закачалката кран вра­тата.

- Връщам се вкъщи. Ти се върни на работа, Кърт. Може да ти е от полза. Всъщност, най-добре е да се срещнеш с Уестгейт. Във Вашингтон е. Утре ще държи реч в университета „ Смитсониън ”. Вероятно не е копелето, за което го мислиш. А и тази среща може да сложи точка на някои неща.

Ана облече палтото си и в мига, в които отвори вратата, в стаята нахлу шумът на дъжда. Без да се колебае, тя излезе в пороя и затвори вратата зад гърба си. След секунди двигателят на колата ѝ забоботи и постеменно шумът се отдалечи по посока Ривър роуд.

Кърт постоя минутка, загледан в празното. Допи питието си и известно време се колеба дали да не си налее оъе. Но накрая остави чашата. И бездруго не помагаше особено.

Вместо това прекоси хола и отвори плъзгащата се врата към терасата. Капките се редяха по прясно лакираното дърво като водни мъниста или като живак върху лабораторна табла. А реката вилнееше точно като океана в съня му.

Защо има значение?

Той направи крачка към перилата. Докато дъждът се лееше отгоре му, сякаш част от агонизиращата болка изчезна. Далеч вляво се червенееха размазани задните стопове на форда на Ана.

Защо все по-усилено се опитвам да видя истината с всеки следващ сън?

Знаеше отговора. Още преди седмици го бе разбрал, ала не искаше да казва на никого. Не можеше да каже на никого, със сигурност не и на психотерапевтката си.

Целият вир вода, той влезе вътре, взе кърпа, за да се избърше и се отпусна на стола до бюрото.

Метна кърпата настрани и отвори лаптопа. Написа основната си парола и натисна икона, която му поиска втова парола. Показа се поредица криптирани имейли.

Последният беше от бивш агент на Мосад, когото Кърт познаваше чрез свой приятел. Мъжът се съгласи да проучи един слух, след като получи съответното заплащане, разбира се.

Имейлът беше делови:

„ Не мога нито да потвърдя, нито да опровергая присъствието на Сиена Уестгейт в Машхад или околностите.”

Машхад беше град в северен Иран, за който се говореше, че е седалище на нова техническа група, работеша за иранските военни. Никой не беше сигурен какво са намислили иранците, но се смяташе, че отчаяно се опитват да подобрят сигурността си и възможностите си за атака. След като САЩ бяха позволили на американски вирус, познат като „Стъкснет” да проникне в иранските съоръжения за обработка на ядрено гориво и да предизвика изгарянето на хиляди скъпоструващи центрофуги, иранците явно не просто възнамеряваха да подобрят отбраната си, но и да отвърнат на удара.

Част от тази кампания включваше и чужденци, забелязани да влизат и излизат от Машхад, понякога под охрана.

Кърт прочете мейла до край.

„Надежден източник ме информира, че три лица, западняци, двама мъже и една жена, са прекарали в Машхад поне деветнайсет, а може би и трийсет дни. Не е ясно дали са били пленници или експерти на хонорар. Описанието на жената отговаря на госпожа Уестгейт като външен вид и приблизителна възраст, но не и като цвят на косата. Снимки не са налични. Лицето не е изглеждало ранено, нито пък е предпочитала коя да е ръка в ежедневната си работа.

Видяна е да влиза и излиза от отбранителното здание в северен Машхад под лека охрана. Не изглежда да е била принуждавана, нито пък малтретирана.

И трите лица са забелязани да си заминават с малък летателен апарат преди двайсет и един дена. Не разполагаме с информация, за да предположим накъде са се упътили, нито пък къде са сега и дали са невредими. “

Кьрт затвори писмото.

Защо имаше значение какво вижда насън? Защото, въпреки всички доказателства, вече бе убеден, че Сиена с жива. А ако е жива, той се сещаше само за една причина тя да работи за иранците: децата ѝ, Танър и Елиз. Навярно ги държаха като заложници.

Знаеше, че логиката му е твърде крехка и се базира на недоказани предположения. От гледна точка на фактите, цялата му теория бе ирационална, но с всяка фибра на тялото си усещаше, че тя е вярна. Единствено кошмарите му го караха да се съмнява.

Ако празната кабина и изоставената яхта са реални спомени, тогава има причина да вярва на усета си.

Но ако беше видял Сиена и дъщеря ѝ удавени и сега се опитваше подсъзнателно да пренапише спомените си и да замени реалността с това, което искаше да е истина, тогава си играеше с лудостта и беше на крачка от бездната.