Клайв Къслър: Призрачният кораб

Брукс остави радиото и огледа хората си. Трима от тях бяха ранени. Значи оставаха деветима, включително по­мощник пилотът, за да свършат тежката работа.

- Джоунс! - повика Брукс един от хората си. - Отведи отряда си на юг. Погрижи се никой да не ни заобиколи.

- Да, сър!

- Долтън, Гарсия, вие идвате с мен! Трябва да намерим картечниците и батареята и да ги обезвредим.

- Да, сър! - отвърнаха двамата.

Тримата хукнаха под прикритието на стрелбата на ко­легите си. Изтичаха петдесетина метра на север, а после се покачиха по стената към следващата тераса.

Докато навън се вихреше битка, Джо се опитваше да успокои заложниците. От безредната стрелба и експлози­ите ставаше ясно, че навън май нещо се беше объркало.

- Всички на пода! - викна той на заложниците. - Обър­нете масите и натрупайте матраците около тях.

Точно в този момент над главите им засвистяха кур­шуми. Джо се хвърли на пода при останалите. Наоколо му се носеха молитви на три различни езика. Детското скимтене нямаше нужда от превод.

- Мислех, че ще си вървим? - каза някой.

- И аз - измърмори Джо.

Джо пропълзя до вратата и я пооткрехиа с надежда­та да успее да се ориентира в ситуацията. В основата на хълма се издигаха пламъци.

В далечината летяха хеликоптери и трещяха тежки картечници. В слушалките си чу Брукс да вика, че били свалени и да предупреждава останалите да стоят по-да­леч. В другия край на терасата две групи мъже търчаха надолу по хълма и стреляха напосоки. Противниците на тюлените имаха сериозно числено превъзходство.

Джо знаеше, че би могъл да е от помощ на тюлените, но ако напуснеше бараката, заложниците шяха да оста­нат напълно беззащитни.

Той проследи развоя на сражението още известно вре­ме. Основната битка се водеше в подножието на хълма, но и от главната сграда на имението започнаха да се чуват изстрели. Единствено в дясната част на имението всичко бе спокойно.

- Време е да вървим. Да не изпуснем автобуса - обърва се Джо към заложниците, махна им към вратата и посочи надясно, където бе тъмно и тихо.

- На около двайсет и пет метра в тази посока има сте­на. Стигнете до нея, покатерете се и вървете направо. Не спирайте, докато не сте на поне триста метра от имение­то. Тогава се скрийте някъде - в канавка, в храсти, зад няколко от онези странни дървета... каквото и да било

После даде на Монтресор един зелен димен сигнал.

- Ако видите хеликоптери над главата си, запалете това и го вдигнете. Така ще разберат, че сте заложници, а не врагове.

Докато Монтресор и останалите заложници се събираха край вратата, Джо отново хвърли поглед навън.

- Ами мама? - попита Танър Уестгейт.

- Кърт ще я доведе - успокои го Джо. - Можеш да си сигурен в това.

Джо имаше усещането, чс някой стисна сърцето му в менгеме, когато децата вдигнаха към него облените си в сълзи лица. Той им се усмихна окуражително и им каза да подадат ръце на двама от заложниците. После се из­мъкна навън, увери се, че пътят е чист и махна на залож­ниците да тръгват.

Той самият застана начело на малката групичка и ги води до половината път, но щом се увери, че вече са в безопасност, им посочи стената и каза:

- Вървете! Прескочете стената и не се обръщайте!

Щом заложниците се стопиха в мрака, Джо обърна очи към сражението. В подножието на хълма се водеше ожесточена битка. Лейтенант Брукс и хората му не бяха в благоприятно положение. Трийсет-четиресет от хората на Бревар бавно затягаха обръча около тях.

Джо тръгна натам.

- Не мога да повярвам - прошепна си той под носа. - През цялото време чаках с нетърпение момента, в който ще извикам кавалерията, а накрая се оказа, че аз съм ка­валерията.

Той забърза още повече, макар да не бе сигурен с как­во и как би могъл да помогне.

Не само хаосът навън се увеличаваше. Вътре в име­нието Кърт и Калиста бяха в смъртоносна надпревара с хората на Бревар. Двамата почти успяха да се доберат до края на коридора, благодарение на това, че Кърт не спи­раше да стреля назад, за да държи на разстояние прес­ледвачите им, когато се сблъскаха с нова група хора на Бревар.

На половината път до контролната зала Кърт и Калис­та се озоваха под кръстосан огън - от двата края на кори­дора към тях летяха куршуми.

- Застани зад мен - рече Кърт на Калиста, докато от­връщаше на стрелбата.

- Трябваше да ми дадеш пистолет - каза тя.

- Имах причини да не го правя.

- Oще ли ти се струват разуми тези причини?

- Не толкова, колкото преди малко - призна той.