Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Ако вече сте спечелили, какво искаш от мен? Може би отговори? Още се чудиш какво ти се е случило на „Етернет“?

Той ѝ се усмихна - едновременно очарователен и гор­делив.

- Късно е за това. Знам какво се случи. Във всеки слу­чай знам достатъчно. След като извадиха буболечката от главата ми, си спомних всичко.

Тя пристъпи леко от крак на крак.

- Тогава знаеш, че ако не бях аз, щяха да те убият и да те оставят да потънеш с яхтата, като всички останали, на които се натъкнахме.

- Самата ти предизвика проблема, тъй че няма голямо значение, че си ме спасила тогава. От друга страна, бла­годарение на теб оценявам в нова светлина колко е важно да помниш миналото. Реших да ти върна услугата.

- За какво говориш? - попита с досада тя. Разговорът вече ѝ дотягаше.

Той я огледа с леденосините си очи, обходи я с поглед, сякаш я претегляше. Накрая дръпна ципа на един преден джоб и извади сгънато парче хартия. Постави го на мал­ката масичка между столовете, приглади го и се отдръп­на от него.

- Погледни!

Тя се поколеба, но после внимателно пристъпи напред, пресегна се към хартията като към опасно диво животно.

Наклони листа към светлината и огледа набързо изоб­ражението.

- Какво би трябвало да е това?

- Семейство. Ако искаш вярвай, но това е твоето се­мейство. Истинското ти семейство.

Тя го погледна с подозрение.

- За какво говориш?

Той я наблюдаваше с професионална безучастност.

- Бревар не са твоето ссмейство, Калиста. Семейство­то ти е на снимката. Името на жената е Абигейл. Била е майка ти. Приятелите ѝ са я наричали Аби. Мъжът е Стюърт, баща ти. Двете момчета са Нейтън и Зак.

По някаква неясна причина започна да ѝ се гади.

- Очакваш да ти повярвам?

- Вгледай се в жената. В лицето ѝ. Бихте могли да сте близначки.

Не беше сляпа, виждаше приликата. Но въпреки това, думите му бяха пълни небивалици.

- Мислиш, че можеш да ме преметнеш ли?

Той не трепна.

- Не е номер. Майки ти е била телекомуникационен експерт, а баща ти е работил в сферата на сателитната навигация. И двамата са били изключително интелигент­ни, гениални, що се отнася до математика и технологии. Точно като теб, предполагам. Живели са добре в пред­градията, били са англичани. Но са се появили Бревар, отмъкнали са ги и са ги принудили да изчезнат от света, както ти стори със Сиена и децата ѝ. Били са разменна монета, били са употребявани за познанията си по същия начин, както сега вие - Себастиан, ти и останалите от из­вратеното ви семейство, правите със своите заложници.

Тя клатеше глава, изпълнена с ярост, която не знае­ше как да овладее. Не ѝ бе привично да се гневи - обик­новено беше студена и безчувствена. Защо думите му я гневяха толкова? Разбира се, че я лъже. Разбира се, че се опитва да я обърка. Но ако на него и приятелчетата му успехът им е в кърпа вързан, защо си прави труда?

Почувства порив да се хвърли към него и да го удуши с голи ръце. Дори да я застреля, поне няма да трябва да го слуша повече.

Тя рязко пристъпи напред.

- Лъжеш! - изстреля Калиста и заби юмрук в гърдите му, а после посегна към лицето му, за да му издере очите. Ала той бе по-бърз и силен. Хвана я за ръката и я спря. Завъртя я с гръб към себе си и кръстоса ръцете ѝ пред гърдите ѝ.

- Не лъжа! - рече в ухото ѝ. - И не се опитвам да те нараня. Но трябва да знаеш истина.

- Не искам да знам!

- Повярвай ми, искаш - рече той. - Защото тези хора струват повече от Бревар. Тези хора са обичали живота, не са се гаврили с него, не са го погубвали и ти си една от тях.

Тя продължи да се мята и се опита да го удари с лакът, но не успя.

- Знам що за ад е да се чудиш кое е истина и кое не - продължи той тихо. - Знам какво ти е. Живях така ме­сени наред, но ти... Ти си живяла по този начин с години. Не мога дори да си представя как си успяла и какво ти е причинило всичко това.

- Нищо не ми е причинило! - викна тя, като се опита да го ритне и да се отскубне от ръцете му.

Той я обърна и се взря в очите ѝ.

- Баща ти е бил убит, докато се е опитвал да избяга. Разстрелян посред бял ден, а извършителят никога не е бил открит. Запушили са устата му и са го били. Изтеза­вали са го.

- Спри!

- За майка ти и братята ти е било още по-лошо. От­крили са спасителна лодка от един кораб, полузаровен в пясъка, но не им е стигнала водата. Умрели са от обез­водняване, отнесени от морското течение на двеста ки­лометра оттук.

Тя застина.

- Какво каза?

- Загинали са в морето - повтори той, - в лодка, почти изтърбушена от старост. Сигурни сме, че са я открили на стар кораб, заровен в реката на няколко километра оттук.