Клайв Къслър - Призрачният кораб

Докато ударният отряд летеше към имението, Кърт за­обикаляше стените му. Светлините край палатът на Бревар бяха насочени нагоре - последните три-четири метра костюмът му нямаше да може да го скрие. Затова вместо да минава покрай тях, Кърт описа широк полукръг, под­мина олимпийския басейн и стигна до задната част на сградата, където имаше широка веранда.

Кърт се качи на един стол, прехвърли се на верандата и се затича напред. Успя да отвори вратата и да се вмъкне вътре.

Благодарен, че не е включил алармите, той влезе в един коридор и се оказа сред произведения на изкуство­то, изкусно изработени гоблени и статуи - сякаш бе в музей.

Трябваше да открие стълбище, което води нагоре. Пое напред, но спря, зашото чу стъпки от един от съседните коридори.

Отдръпна се назад и се скри зад статуята на някакъв гръцки герой с лавров венец на главата. Притисна се възможно най-назад в сенките, докато фигурата отмине.

Беше Калиста. Раздаваше заповеди по радиото. Не видя Кърт, дори не погледна в неговата посока. Стигна до далечния край на коридора и влезе в някаква стая.

В дом с толкова много стаи Кърт знаеше, че ще му е трудно да открие вярната навреме, но Калиста му даде идея.

Кърт се огледа дали не идва още някой, излезе иззад статуята и се прокрадна към стаята, в която Калиста току що влезе.

Калиста бе готова за тръгване. С годините се чувст­ваше все по-потисната във фамилния дом, чувство, кое­то през последните няколко месеца се засили. Взе малка раница от един от рафтовете в гардероба си и започна да си събира багажа.

Прагматик докрай, тя не се вълнуваше от дрехи и би­жута. Важни ѝ бяха полезните неща: паспорти с някол­ко различни имена, пачки банкноти от различни валути, нож, пистолет и три резервни пълнителя. Единственият предмет със сантиментална стойност бе огърлица с увис­нал от нея диамантен пръстен, принадлежал някога на майка им. Себастиан ѝ го беше дал.

Тя погледа огърлицата и след това я пъхна в един страничен джоб. Нищо друго в пищното имение нямаше значение зa нея. Всичко беше фалш. Картините, гоблените и мебелите бяха просто добри фалшификати. Така действаше семейството ѝ. Вдъхваха живот на лъжи.

Само конете щяха да и липсват. Докато мислеше зa любимката си Тана, което значеше „светлик“ на мадагаскарски, се сети, че Себастиан може да е опасал и конюшните с експлозиви, както и всичко останало.

Струваше ѝ се излишна жестокост. В очите ѝ човечест­вото не струваше и пукнат грош, но животните с цялата си невинност бяха съвсем друго нещо. Те нямаха тайни кроежи и щения и единственото, което искаха, бе да уго­дят на господарите си и да получат възнаграждение под формата на храна и подслон.

Тя затвори джобовете на раницата и реши да отиде до конюшните и да пусне животните. Нямаше защо да изга­рят до смърт.

Преметна раницата на рамо, излезе от спалнята и прекоси всекидневната, право към изхода. Когато приближи, забеляза, че вратата е затворена, но не и залостена. Пове­че от странно - никога не я оставяше така.

Бръкна в раницата си и хвана пистолета.

- Съжалявам, Калиста! - чу се зад гърба ѝ. - Боя се, че играта приключи.

Тя застина насред крачка. Тембърът ѝ бе познат, както и спокойната и ясна реч. Кърт Остин бе зад нея.

- Хвърли раницата на пода и се обърни бавно!

Тя отпусна рамене и хвърли раницата в единия ъгъл. Завъртя се бавно и видя Кърт във викториански стол с ви­сока облегалка, насочил смъртоносна на вид пушка към нея.

- Мисля, че и преди сме го правили.

- Така е - отвърна Кърт, докато се изправяше. - И ше продължаваме, докато не се получи както трябва.

Тя задържа поглед върху него. Инфилтрационният костюм някак не му подхождаше. Нe бе толкова хубав, колкото обикновено. Сякаш прочел мислите ѝ , той свали качулката.

- Как, за Бога, стигна дотук? - попита тя. - Имаме ка­мери, пазачи, детектори на движението.

- Нищо не е неуязвимо.

Очевидно.

- Не можеш да очакваш да се измъкнеш жив - рече тя. - Подготвили сме се. Очаквахме да направите ход.

Той повдигна вежди.

- Наистина? Не ми се стори така. Хората ви пред пред­ната порта са почти заспали. Бандата в казармата купонясва, все едно е избухнала Френската революция. Вече открихме заложниците и обезвредихме двама от пазачи­те ви. Останалите дори не са гъкнали.

- Тук има поне петдесет души, верни на братята ми и мен. Численото ни превъзходство е тотално.

- Засега - отвърна той.

Тя присви устни. Значи идваха подкрепления. Скоро. Брат ѝ седеше и бездействаше, глупаво вярвайки, че още не са в опасност. Чувстваше се раздвоена. Тя прокле брат си наум за високомерието му, и заедно с това ѝ се щеше да го предупреди.