Клайв Къслър - Призрачният кораб

В ума ѝ проблесна образ, загнездил се като треска в мозъка ѝ. Нитове от тъмен метал, бушуващата река, от­митите наноси.

- Кораб - прошепна тя. - Стар железен кораб?

Втори проблясък. Беше нощ - само слаба лунна свет­лина, колкото да вижда пред себе си. Една жена я държи за китката, води я към хълма. Две момчета влачат мал­ка дървена лодка, изкопали я бяха от една пещера, която бяха открили в пясъка.

- Лъжа! - противеше се Калиста.

- Истина! - рече той. - Твоята истина.

Вече бе спряла да се съпротивлява, умът ѝ се рееше хаотично. Той все така я стискаше, навярно защото не можеше да ѝ се довери. Но когато коленете ѝ се разтрепериха, тя почувства, че по-скоро я крепи на крака, за да не се строполи на пода.

Спомените заприиждаха. Гонеха ги мъже. В един от контейнерите се заби куршум. Водата се заизлива. Бед­ствие...

- Няма достагъчно вода - прошепна Калиста.

Още изстрели. Жената падна.

- Застреляха я - рече Калиста.

- Ранили са я - тихо отвърна Кърт. - Било е лека рана.

- Падна по хълма.

Жената се провикна.

- Оливия!

А у Калиста, само страх - ужасен водовъртеж от страх.

- Мамо ! - извика едно от момчетата.

- Оливия , побързай !

Още изстрели... жената се обърна към тях и затича. Калиста просто стоеше на върха на хълма, а под нея май­ка ѝ и братята ѝ избутваха лодката във водата. Качиха се на борда и загребаха в мрака, движейки се бързо с тече­нието. Усети как мъжете я подминават тичешком, стиг­наха до брега и стреляха отново и отново в тъмното.

Тя обаче не трепна. Просто стоеше там и гледаше. Накрая стрелбата спря и един от мъжете дойде до нея и я хвана за ръката.

- Оставих ги да заминат без мен - прошепна тя на Кърт, раменете ѝ се разтресоха от ридания и Калиста се свлече на пода. Кърт я пусна внимателно.

- Не е имало достатъчно вода - рече ѝ. - Не е стигнала дори за трима.

През сълзи, цялата разтреперана, тя изведнъж се ядо­са.

- Нямаш право! Нямаш право да...

Безумството на думите ѝ я накара да млъкне.

- Бревар са откраднали живота ти - започна внимател­но Кърт. - Може би са разбрали какъв потенциал имаш. Разбрали са, че могат да те превърнат в една от тях. Може би са искали да те убият, но не са се решили. Но каквато и да е била причина, откраднали са живота ти. И живо­тите на семейството ти и на много други хора. И ако им позволиш, ще откраднат живота на Сиена, на децата ѝ и на всички останали в онова бунгало.

Тя забеляза, че Кърт говори за „Себастиан“ и за „Бре­вар“, но знаеше и за собственото ѝ участие. За секунда искаше да му изкрещи, „Това съм и аз ”, да се приеме как­вато е и да му каже да върви по дяволите, но поривът отмина. Сълзите се върнаха неконтролируемо.

Защо пък името и спомените ѝ да не са фалшиви? Всичко друго край нея беше.

Кърт се премести пред нея и нежно избърса сълзите ѝ.

- Помогни ми да стигна до Сиена, преди да дойдат тюлените. Себастиан ще изгуби. Но не искам да я ползва като щит или да я убие от злоба, когато разбере, че всич­ко е приключило.

Калиста вдигна глава. По лицето му се четеше добро­та и решителност. Белия рицар. Наистина беше той.

- Не е приключило - рече тихо тя.

- Скоро ще приключи.

- Не разбираш - отвърна Калиста. - Може би сте под­ранили, но той очаква реакцията ви. Има неприятни из­ненади за приятелите ти. Има и план за бягство.

- Не може да е знаел, че ще дойда.

- Не знаеше кой ще дойде, но знаеше, че някой ще дой­де. Чакаше да се случи. Докато нашите хора се сражават с твоите, той ще взриви всичко във въздуха. Хакерските атаки ще спрат и той ще изчезне - ние ще изчезнем, а целият свят ще реши, че сме мъртви.

- Значи историята все пак се повтаря - каза Кърт. - Трябва да го спрем. Ще ми помогнеш ли?

Тя примигна през сълзите.

- Ще ти се доверя - рече той.

- Зашо би ми се доверил?

- Кажи му инстинкт - и ѝ подаде ръка.

Тя се поколеба. Искаше да остане на пода, да легне там и да изчака пламъците да я погълнат. Повече от всичко бе убедена, че заслужава точно това.

- Един мъдър мъж ми каза „Такива сме, каквито из­берем“ - каза Кърт. - Имаш избор. Може да си Калиста Бревар или да избереш да си човешко същество, Оливия Банистър, например.

Имената събудиха нещо у нея, но не точно това, което Кърт очакваше. Оливия беше уплашено дете, а Калиста нямаше страх. Калиста оцеляваше, Калиста беше инстру­мент, оръжие. А сега бе оръжие на отмъщението. Хвана ръката на Кърт и се изправи.

- Не - рече тя, - такава съм, каквато съм. Ще ти по­могна да намериш Сиена. Но не заставай между мен и Себастиан. Ще го убия заради това, което той и семей­ството му са сторили. Ако се опиташ да ме спреш, ще убия и теб.