Клайв Къслър - Навигаторът

– Не ме интересуват недообмислените теории на разни глупаци – отсече Балтазар. – Кажете ми дали в тази статуя има нещо, което да подсказва, че финикийците са слезли на северноамериканския бряг.

– Отговорът е и „да”, и „не”.

Балтазар го изгледа намръщено.

– Аз съм зает човек, доктор Дефо. Плащам ви скъпо и прескъпо за експертните ви знания. Не ми губете времето с гатанки.

Дефо усети заплахата зад лустрото на Балтазар.

– Извинявам се – каза той. – Ще ви покажа какво имам предвид.

Той натисна дистанционното и на екрана се появи бледа мрежа от криволичещи линии.

– Според нас това е топографска карта.

– Къде върху статуята я намерихте?

Обективът се отдръпна и разкри котката, която представляваше част от основата на статуята.

– Какво ми казвате – че информацията, която искам, е написана върху хълбока на котка?

– Не е чак толкова невероятно. Египтяните са смятали котките за свещени, а финикийците са черпели религиозни теми от Египет.

– Какво показва компютърното ви усилване?

– Това е компютърното усилване.

– Нищо не виждам.

– Това е най-доброто, което можем да направим. Цялата повърхност е почти изтъркана, с изключение на една малка част, която виждате тук. Ще включим в окончателния доклад всичко, което сме открили, но от практична гледна точка всяка информация, гравирана в метала, е загубена завинаги.

– Трябва да се съглася – обади се доктор Грей. – Никоя технология на този свят не може да пресъздаде нещо, което вече го няма.

„Щом го няма тук, може да го има на друго място” – помисли си Балтазар.

– Восъчният процес, за който споменахте. Възможно ли е да се използва за създаване на копие на тази статуя?

– Без проблем, стига скулпторът да използва индиректния процес, при който восъкът се отлива около фино оформена сърцевина.

Балтазар впери поглед в безполезното изображение на екрана и стана.

– Благодаря ви, господа! Камериерът ми ще ви изпрати до вратата.

След като двамата мъже излязоха, Балтазар закрачи напред-назад из статуята. Мислеше за времето и парите, които бе потрошил, за да се сдобие с това безполезно парче метал. Застиналата усмивка на статуята сякаш му се подиграваше. Беноа му беше казал, че Карина заминава за Турция, за да открие копие на статуята. Балтазар бе наредил на хората си да ѝ попречат. Не обичаше да оставя нещата на случайността. Още повече, че предполагаше, че фактът, че оригиналната статуя е у него, ще му даде предимство.

Мрачните му мисли се прекъснаха от звъна на телефона. Обаждането беше от Истанбул. Балтазар изслуша разказа за неуспешното нападение. Каза на обаждащия се, че заповедите му още са в сила, и тръшна телефона.

Остин имаше повече животи и от котка.

Котка...

Той погледна към бронзовата котка в краката на статуята. Вдигна глава и във въображението си видя не обезобразените черти на древен финикиец, а лицето на Остин.

Запъти се към една булава, която висеше на стената заедно с други смъртоносни средновековни оръжия. Свали я от стойката и остави назъбената топка да се люшне на края на веригата. После застана между подпорите на камерата, вдигна дръжката над рамото си и замахна.

Топката се изви, блъсна се в статуята и отскочи. Сблъсъкът предизвика звук, подобен на повреден гонг. Ако на другия край на смъртоносното оръжие имаше човешко същество, то щеше да стане на кървава каша. На гърдите на статуята се появиха многобройни вдлъбнатини, но ведрата усмивка не помръдна.

С ядно проклятие Балтазар хвърли булавата настрана, излезе с широки крачки от стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Двамата Траут минаха с бърза крачка покрай опашката туристи, строени за разходка с екскурзовод, минаха по една странична улица и се отдалечиха от шума и суетенето около Залата на независимостта в посока към Библиотеката на Американското философско общество – двуетажна тухлена сграда с изглед към тих парк.

Анджела Уърт седеше на работното си място в ъгъла на една от читалните. Тя погледна към тях и вдигна вежди. Зашеметяващата двойка, която се приближаваше към бюрото ѝ, никак не приличаше на обикновени изследователи.

Мъжът беше впечатляващо висок, с панталони в цвят каки с идеален ръб и синьозелено ленено сако над бледозелена риза. На врата си имаше елегантна вратовръзка. Високата жена до него можеше да е слязла от страниците на списание „Вог” и заедно с това приличаше на състезателка по триатлон. Маслиненозелените копринени панталони се диплеха край атлетичното ѝ тяло и тя сякаш не вървеше, а се носеше над пода.