Тя се огледа объркана.
– Къде сме?
– В убежището на цар Нептун – заяви Остин с безизразно лице.
Излезе от колата и отвори вратата до шофьора. Внимателно улови Карина под ръка и я поведе към най-близкия асансьор, който със свистене ги издигна до първия етаж. Вратите се отвориха и двамата излязоха във фоайето – централното място във впечатляващата трийсететажна сграда на НАМПД от матирано зелено стъкло в Арлингтън, Вирджиния.
Карина огледа предверието с водопадите, аквариумите до стените и огромния глобус в центъра на морскозеления мраморен под. Във фоайето кипеше оживление, по-голямата част от което се дължеше на туристическите групи, които се разхождаха наоколо, въоръжени с камери.
– Прекрасно е! – промълви Карина с разширени от удивление очи.
– Добре дошла в щабквартирата на Националната агенция по морско и подводно дело – каза гордо Остин. – В тази сграда има над две хиляди морски учени и инженери. Хората, които работят тук, осигуряват подкрепа за още три хиляди души от редиците на НАМПД и корабите, пръснати навсякъде из световния океан.
Карина се завъртя като балерина.
– Мога да остана тук цял ден.
– Не си първата, която го казва. А сега да минем от великолепното към смешното.
Качиха се обратно в асансьора, който безшумно ги изстреля на друг етаж. Излязоха в постлан с дебел килим коридор и тръгнаха към врата, на която нямаше табелка. Остин я въведе в кабинета си с махване на ръка, достойно за „Алфонс и Гастон” 1.
Скромният ъглов кабинет на Остин беше пълна противоположност на зашеметяващата панорама, която се разкриваше пред очите на посетителите, минали през входа на НАМПД. Агент по недвижими имоти би го описал като удобен. Подът бе застлан с тъмнозелен килим. Обзавеждането се състоеше от два стола, шкаф и малък диван. На ниска лавица имаше книги, посветени предимно на технически морски въпроси и философия.
За разлика от стандартните бюра в повечето кабинети във Вашингтон, които заемаха цели акри, тук бюрото можеше да се измери в квадратни сантиметри. На стената имаше снимки на Остин с грубоват на вид по-възрастен мъж, който можеше да му е близнак, но несъмнено беше баща му, и снимки на множество изследователски плавателни съдове на НАМПД. Въпреки непривлекателните си размери, кабинетът предлагаше впечатляващ изглед към река Потомак и Вашингтон.
– Интериорният ми дизайнер е във ваканция – извини се Остин, извади от малък хладилник две бутилки вода, подаде едната на Карина и я покани да седне на стола. Той самият седна зад бюрото и надигна водата си. – Наздраве!
– Sante 2 – отвърна тя и се огледа наоколо. – Изобщо не е смешно. Много е функционално и уютно.
– Благодаря. С един колега имаме обща секретарка, която приема съобщенията. Често отсъствам и не прекарвам много време тук – само по време на специални задачи, като тази.
Извади от джоба си диск със снимките и го пъхна в компютъра на бюрото си. На екрана се появи лого на „Нешънъл Джиографик”, последвано от заглавие: „Разкопаване на миналото на забравена цивилизация”. Заглавието беше от статия, посветена на разкопките в хетското селище. Остин кликна с мишката и на екрана се появиха миниатюрни изображения на всички снимки.
Бенсън беше направил стотици снимки. Остин зададе командата „АЛБУМ” с трисекунден интервал и завъртя екрана, за да може Карина да вижда снимките.
След няколко минути Карина посочи към екрана.
– Това е!
Снимката на екрана показваше неколцина покрити с пръст работници, застанали на ръба на дълбока яма, с лопати в ръце. Недалеч от тях стоеше надзорникът им – пълен европеец с лека твърда шапка и чисти къси панталони и риза. От пръстта на дъното на ямата стърчеше островърха могила.
Остин прегледа около двайсет и пет снимки. Поредицата му показа как изравят главата на статуя. После изкопаха раменете ѝ и тогава работниците успяха да прокарат въжета под мишниците и да я вдигнат от дупката. В по-късните снимки пръстта бе изчистена. Бенсън бе направил няколко близки кадъра на лицето с разбития нос, както и снимки отпред, отзад и в профил.
– Определено прилича на нашата статуя – каза Карина. – За съжаление това е всичко, с което разполагаме. Една снимка. В задънена улица сме.
Остин бръкна в джоба си и извади статуетката, която бе взел от полицата над камината на Бенсън. Сложи я на масата пред Карина.
– Може и да не сме.
Карина си пое дълбоко въздух.
– Това е миниатюра на Навигатора. Къде я намери?
Читать дальше