Клайв Къслър - Навигаторът

– Господин Бенсън?

От вътрешността на къщата долетя тихо стенание. Остин влезе и тръгна по един коридор към уютна дневна. Стаята беше празна. Той взе ръжена от камината. Двамата с Карина безшумно се отправиха към края на коридора. Озоваха се в голямо студио. На пода по лице лежеше мъж.

Карина бързо коленичи до него. На главата на мъжа имаше голяма рана. Кръвта вече се беше съсирила и беше спряла, а около нея плътта беше станала синьочерна.

Студиото изглеждаше така, сякаш през него бе преминало торнадо. Чекмеджетата зееха отворени. По пода се валяха разпилени снимки. Екранът на компютъра бе разбит. Не бяха пострадали единствено кориците на „Нешънъл Джиографик” по стените. Остин се обади на 911 и отиде да огледа другите стаи. Останалата част от къщата беше пуста.

Когато се върна в студиото, Бенсън седеше, опрял гръб на стената. Карина предпазливо придържаше до главата му кърпа с ледени кубчета. Беше избърсала слюнката от устните му. Очите на фотографа бяха отворени и той изглеждаше в съзнание.

Бенсън беше як мъж на средна възраст с лице, изсушено от вятъра и слънцето по екзотичните места, където бе работил. Дългата му сива коса бе вързана на опашка. Носеше дънки, тениска и жилетка с много джобове за касетки и ленти, което си бе жив анахронизъм във века на дигиталната фотография.

Остин коленичи до него.

– Как се чувствате?

– Отвратително... – отговори Бенсън. – Как изглеждам?

– Отвратително – осведоми го Остин.

Фотографът успя да се усмихне немощно.

– Гадни копелета! Чакаха ме, когато се върнах от разходка, за да се срещна с дамата от ООН. Това вие ли сте?

– Аз съм Карина Мечади. Следовател съм, работя за ЮНЕСКО. Това е господин Остин, от Националната агенция за морско и подводно дело.

В сивите очи на Бенсън проблесна искрица от някакъв спомен.

– Преди години правих репортажи за работата и на двама ви.

– Кажете ни какво се случи, след като се върнахте от разходката си – каза Остин.

– Видях отвън кола. Черен спортен автомобил. Регистрацията беше от Вирджиния. Винаги оставям вратата отключена. Заварих ги вътре, ровеха в нещата ми – намръщи се. – В случай че пак припадна, кажете на ченгетата, че бяха четирима. Всичките маскирани... С пистолети. Единият беше много едър. Мисля, че той беше шефът.

Остин и Карина се спогледаха.

– Каза ли нещо?

Бенсън кимна.

– Искаше всичките ми негативи. Казах му да върви по дяволите. Той опря цевта на пистолета си на главата ми. Май трябва да съм благодарен, че не ме простреля. Само ме зашемети. Престорих се на умрял. Видях как той и приятелчетата му преровиха шкафовете с негативите ми. Нахвърляха всичките ми неща в найлонови торби за боклук. Взели ли са компютъра ми? Лаптопа?

Остин се огледа.

– Май са изнесли всичко.

– Досетили са се, че съм направил копие за сигурност. Всяка снимка, която съм правил в живота си, беше качена на диска. Двайсет и пет години труд! – Бенсън се подсмихна. – Мижитурки! Толкова бяха заети да ме смажат от бой, че изобщо не им мина през ума, че съм направил копие на копието. Какво, по дяволите, искаха?

– Смятаме, че са били снимките, които сте направили по време на едни археологически разкопки в Сирия – каза Карина.

Той сбърчи чело.

– Помня. Фотографът помни всеки кадър, който е заснел. Хиляда деветстотин седемдесет и втора. Историята за корицата. Беше горещо като в ада.

– Дискът с копията. Може ли да го вземем назаем? – попита Остин.

– Ще ви помогне ли да хванете тия копелета?

– Може би – Остин вдигна ризата си и показа превръзката на гърдите си. – Вие не сте единственият, който има сметки за уреждане с тях.

Очите на Бенсън се разшириха.

– Те май не са ви харесали. Идете в плевнята. Третата клетка отдясно. Под сеното има стоманена врата. Ключът виси в кухнята. Надписан е „ЗАДНА ВРАТА”.

– В Сирия археолозите са открили голяма статуя – каза Карина. – Нарича се Навигатора.

– Помня. Приличаше на фигура на индианец с пури 1с островърха шапка. Не знам какво стана с нея.

Очите му се завъртяха, сякаш щеше да припадне, но успя да се съвземе.

– Проверете полицата над камината в дневната.

Остин намери в кухнята ключа за скривалището на диска и отиде в дневната. Полицата над камината беше претъпкана с късчета камъни и статуетки, които Бенсън навярно бе събирал при пътуванията си. Една фигура привлече вниманието на Остин. Той взе в ръка умален модел на Навигатора, висок около десетина сантиметра.