Клайв Къслър - Навигаторът

Никърсън имаше вид на човек, свалил от тесните си рамене огромно бреме.

– Благодаря! Ще кажа на капитана да обърне назад.

Остин се замисли за разговора им. У Никърсън имаше нещо, което го притесняваше. Служителят на Държавния департамент изглеждаше искрен, но твърденията му бяха изречени прекалено гладко, а освен това изглеждаше по-прикрит, отколкото Остин очакваше от човек на неговата позиция. Може би непочтеността бе необходим инструмент за оцеляване на по-високите правителствени нива. Остин реши да не обръща внимание на съмненията си, но да не ги забравя, и да се съсредоточи върху непосредствения проблем.

Отново финикийците.

Май се сблъскваше с тези древни моряци на всяка крачка. Започна да замисля стратегия. Щеше да се обади на Траут и да го накара да започне да работи по проблема. Тони Саксън щеше да изпадне в екстаз, ако знаеше, че правотата на ексцентричните му теории за контакти с двете Америки преди Колумб ще бъде доказана и то най-вероятно с международна криза. Остин искаше отново да погледне Навигатора, но този път щеше да доведе свой собствен експерт по въпросите, свързани с финикийците.

Мобилният телефон в джоба му вибрираше. Той натисна бутона и каза:

– Кърт Остин.

Един мъжки глас отговори:

– Тук е сержант Колби от окръжната полиция, господин Остин. Намерихме името ви в портфейла на госпожица Мечади.

Мускулите на лицето на Остин се стегнаха, докато слушаше полицаят, който съобщаваше подробностите с монотонния глас, присъщ на професията му.

– До трийсет минути съм при вас – каза Остин и се запъти към лоцманската кабина. Докато подканваше капитана да изстиска и последната капка сила от двигателите на „Лавли Лейди”, Никърсън беше в салона и говореше по телефона.

– Остин налапа стръвта – казваше той. – Прие задачата.

– Като се има предвид това, което знам за него, щях да се учудя, ако не беше я приел – отговори гласът от другия край.

– Мислиш ли, че планът ще сработи?

– Надявам се. Ще съобщя на другите – отговори събеседникът му и затвори.

Никърсън остави телефона и се загледа напред. Една тайна отпреди три хиляди години може би щеше да се разбули, докато той е жив. Жребият беше хвърлен. Той отиде до барчето и извади бутилка и чаша. „Майната му на доктора с неговите заповеди да стоя настрана от пиячката” – помисли си той и си наля чаша силно бренди.

1Красива лейди (англ.) – Б. пр.

Сержант Колби очакваше Остин в стаята на сестрите в спешното отделение на Университетската болница в Джорджтаун. Полицаят бе погълнат от разговор с мъж в зелена лекарска престилка. Колби забеляза целеустременото приближаване на Остин и предположи, че това е човекът, който го бе направил на пух и прах с въпросите си по телефона.

– Господин Остин?

– Благодаря, че ми се обадихте, сержант. Как е госпожица Мечади?

– Доста добре, като се има предвид ситуацията. Колата ни патрулирала в един квартал, същинска военна зона, и я открила в колата ѝ, свлечена върху волана.

– Някой знае ли какво се е случило?

– Когато дойде в съзнание, тя ни каза едно-две неща, но нищо смислено – поклати глава полицаят. – Тъкмо говорех с доктор Сид за физическите доказателства.

Той отстъпи думата на другия мъж – доктор Сидхарта „Сид” Чаудари. Доктор Сид беше специализант анестезиолог, повикан за консултация.

– Ако се съди по кръвните проби на приятелката ви, дали са ѝ тиопентал-натрия или през носа, или през кожата. След броени секунди е загубила съзнание.

– Не смятаме, че мотивът е бил грабеж – обади се Колби. – В портфейла ѝ имаше пари, личната ѝ карта също беше там, както и вашият номер. Ще накараме техниците да прегледат колата ѝ. Честно казано, това няма да се случи веднага. С приоритет са убийствата, а пред моргата има цяла опашка чакащи.

– Искам да я видя – каза Остин.

Докторът кимна.

– Вече е напълно будна. Когато тялото ѝ се изчисти, ще се почувства по-добре. В момента се чувства така, все едно е прекалила с мартинито – лек махмурлук, замайване и може би гадене. Може да си тръгне веднага щом е в състояние да върви, стига да разполага с помощ. Известно време не бива да шофира. Третата врата вдясно.

Остин благодари на двамата мъже и тръгна по коридора.

– На ваше място не бих се приближавал прекалено – предупреди го полицаят пред вратата. – Бясна е.

Карина седеше на ръба на леглото и се мъчеше да си обуе обувката. Беше ѝ трудно да координира очите и ръцете си. Изглеждаше по-ядосана на крака си, отколкото на някого другиго.