Клайв Къслър - Навигаторът

– Името ѝ казва всичко.

– Така е.

– Знам, че не е учтиво да питам за възрастта на една дама, но се чудех на колко е.

– Не се тревожете, че ще обидите старото момиче, приятелю. То знае, че днес е също толкова красиво, колкото в деня на раждането си през 1931-ва.

Остин плъзна поглед по елегантните линии на моторницата.

– Предполагам, че идва от работилницата за лодки „Стивънс” в Калифорния.

Събеседникът му вдигна вежди.

– Това звучи като нещо повече от обикновено предположение. „Стивънс” са я построили за един от по-малко известните членове на семейство Вандербилт. Искате ли да се качите и да я разгледате по-отблизо, господин Остин?

Устните на Остин се извиха в напрегната усмивка. Флаг неслучайно го бе оставил близо до лодката. Той мина по късото мостче, качи се на палубата и се здрависа с мъжа, който се представи като Елууд Никърсън.

Никърсън беше висок и жилав, с телосложение на тенисист. Загорялото му лице беше сравнително гладко. Можеше да е и на шейсет и няколко, и на седемдесет и няколко. Беше облечен в износени жълтозелени шорти, изтъркани яхтени обувки и тениска с надпис „УНИВЕРСИТЕТ ДЖОРДЖТАУН”, която беше почти дрипа. Късо подстриганата му бяла коса, добре поддържаните му нокти, както и лекият акцент, придобит от частно училище, подсказваха, че не е лентяй, който само се шляе по лодките.

Той изгледа Остин със суровите си сиви очи.

– Радвам се да се запознаем, господин Остин. Благодаря, че дойдохте. Съжалявам за мелодраматичните шеги. Бих ви предложил ром „Барбанкур” с кубчета лед, но май е много рано.

Никърсън знаеше какво пие Остин в последно време. Или беше надничал в барчето му, или имаше достъп до файловете с лична информация на правителствените служители.

– Никога не е прекалено рано за чашка хубав ром, но ще се задоволя с вода и обяснение – отговори Остин.

– Водата мога да ви я осигуря незабавно. Отговорите на въпросите ви ще отнеме малко повече време.

– Разполагам с време.

Никърсън се провикна към капитана на лодката, че са готови за тръгване. Капитанът включи двигателите, а помощникът му развърза въжетата. Лодката навлезе навътре в реката и пое по течението.

Никърсън заведе Остин в просторен салон на палубата, в центъра на който стоеше правоъгълна махагонова маса, излъскана като огледало.

Никърсън го покани да седне. После извади от хладилника бутилка с изворна вода и му наля.

– Работя в Близкоизточния отдел на Държавния департамент, където изпълнявам ролята на главен надувко и момче за всичко – обясни той. – Този излет е с разрешението на шефа ми, Държавния секретар. Реши, че на този етап ще е най-добре да не се замесва.

– Ровили сте в данните ми в „Личен състав”, което показва разрешение на по-високо ниво от „Фоги Ботъм”.

Никърсън кимна.

– Когато доведохме въпроса до знанието на Белия дом, вицепрезидентът Сандекър предложи да се обърнем към шефа ви, директор Пит. Той каза да стоварим проблема на вас.

– Много великодушно от негова страна – измърмори Остин. „Типично за Пит”, помисли си той. Дърк обичаше решенията да се вземат от хора, за които е по-вероятно да останат засегнати от последствията им.

Никърсън забеляза иронията в гласа на Остин.

– Господин Пит прояви разбиране към желанията ни. Има пълно доверие в способностите ви. Решението да проверим миналото ви беше мое. Носи ми се славата на внимателен човек.

– Както и загадъчен.

– В досието ви пише, че не проявявате търпение в разговорите за запълване на времето. Ще мина направо към въпроса: преди два дни в кабинета ми дойде Петер Де Врис от АНС. Де Врис е един от най-уважаваните специалисти по криптоанализ в света. Съобщи ни нещо, което ни стресна.

През следващите двайсет минути Никърсън подробно описа откриването на папката на Джеферсън в Американското философско общество, както и дешифрирането на тайното съобщение в нея.

След като приключи разказа си, той зачака реакцията на Остин.

– Да видим дали съм разбрал правилно – каза Остин. – Един изследовател в организация, основана от Бен Франклин, се натъква на отдавна изчезнала папка с кодирана кореспонденция между Томас Джеферсън и Мериуедър Луис. Джеферсън е писал на Луис, че вярва, че финикийците са стигнали до Северна Америка и са скрили свещена реликва в златните мини на Соломон. Луис пише на Джеферсън и му казва, че ще дойде да го види. После умира по пътя.

Никърсън въздъхна дълбоко.

– Знам. Звучи абсолютно фантастично.