Клайв Къслър - Навигаторът

Остин застана на прага.

– Трябва ли ти помощ?

Намръщеното лице на Карина се разведри. На устните ѝ грейна широка усмивка, последвана от триумфално ръмжене, когато успя да нахлузи обувката. Помъчи се да стане, но краката ѝ трепереха. Щеше да се свлече на пода, но Остин влезе в стаята, подхвана я и я сложи на леглото.

– Grazie! – каза тя. – Имам чувството, че съм прекалила с виното.

– Докторът каза, че действието на наркотика скоро ще отшуми.

– Наркотик ли? Какви ги приказва? Не съм вземала никакъв наркотик.

– Дали са ти анестетик, от който си изпаднала в безсъзнание. Или си го вдишала, или са ти го инжектирали подкожно. Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

В очите ѝ се появи страх.

– Видях нападателя от контейнеровоза. Едрия мъж с лице на зло бебе.

– По-добре почни отначало – подкани я Остин.

– Добра идея. Помогни ми да стана.

Остин я подхвана през кръста и внимателно я изправи, след което ѝ подаде чаша с вода. Тя седна отново на ръба на леглото и между глътките му разказа какво се е случило.

– Хамалите дойдоха за Навигатора. Ръководеше ги един човек на име Ридли. Тръгнах след камиона с колата си. Камионът зави и тръгна през един ужасен квартал. Спря. Спомням си старата табела, че това е ресторант за пица. Задната врата се отвори. Видях нападателя в огледалото за обратно виждане.

Остин си спомни за големия отпечатък от стъпка на брега край къщата му.

– Продължавай.

– Чух съскане. Следващото, което помня е, че се събудих тук.

Хрумна ѝ една мисъл.

– Откраднаха статуята. Трябва да съобщя на полицията.

Тя стана и се подпря на леглото.

– Още ми се вие свят.

Остин я целуна по челото.

– Ти си почини. Аз ще говоря с полицая.

Колби тъкмо приключваше телефонен разговор, когато Остин се приближи и попита:

– Тя разказа ли ви за камиона и за изчезналата статуя?

– Да. Помислих, че бълнува. Току-що се обадих в управлението. Един камион, който отговаря на описанието, което ни даде, е излетял от магистралата и се е подпалил. Открили са четири тела, обгорени до неузнаваемост.

– Някаква следа от бронзова статуя?

– Не. Огънят е бил страшен. Навярно е разтопил статуята ви.

Остин благодари на Колби и се върна да съобщи на Карина какво е научил. Не ѝ каза за телата в изгорелия камион.

Тя погледна към часовника на стената.

– Трябва да се махна от това място. Ще пропусна срещата с Джон Бенсън, фотографа от „Нешънъл Джиографик”, за когото ти разказах.

– Кога трябва да се срещнеш с него?

– След около час – отговори тя и му даде адреса. – Ще успеем ли?

– Ако тръгнем веднага. Зависи как се чувстваш.

– Добре съм – каза тя, изправи се и успя да измине няколко крачки, преди да залитне. – Но с удоволствие ще приема малко помощ.

Остин я хвана през кръста и се затътриха по коридора. Колби бе оставил в стаята на сестрите бележка да му се обадят, когато Карина е готова за разговор. Когато подписа документите за изписване, младата жена вече изглеждаше много по-добре. Сестрата настоя, че трябва да слезе до фоайето в инвалидна количка. Когато излезе през входната врата, залитането ѝ вече бе едва забележимо.

Докато пътуваха към Вирджиния, Карина се опита да се обади на фотографа по телефона. Никой не вдигна. Тя предположи, че Бенсън просто е излязъл и в уреченото време ще си е у дома.

Състоянието ѝ бързо се подобряваше благодарение на свежия провинциален въздух, който нахлуваше през прозорците на колата. Позвъни на Балтазар, за да му съобщи за кражбата, но чу само телефонен секретар и остави съобщение.

– Мислиш ли, че Саксън има нещо общо? – попита тя след кратко размишление.

– Не ми прилича на този тип хора. По-скоро би могъл да ни помогне. Можем да използваме снимките, които направи на Навигатора, за да разгласим за изчезването му.

Карина започна да рови в дамската си чанта и намери картичката, която Саксън ѝ даде на приема в иракското посолство. Позвъни на изписания отзад номер и ѝ вдигнаха от хотел „Уилард”. Рецепционистката ѝ съобщи, че господин Саксън си е тръгнал. Карина предаде информацията на Остин със самодоволна усмивка.

Десет минути по-късно Остин слезе от главния път и пое по дълга черна алея към ниска, обкована с дъски селска къща. Паркираха до един покрит с прах пикап и се отправиха към верандата. Неколкократно почукаха на вратата, но никой не отговори. Провериха плевнята и пак се върнаха на верандата. Остин натисна дръжката на вратата. Оказа се отключена. Той я бутна. Карина провря глава вътре и се провикна: