Клайв Къслър - Навигаторът

Той скоро се качи на второкласен път, от едната страна на който имаше стена без пролука от едноетажни молове и заведения за бързо хранене. На всеки няколкостотин метра натовареното движение спираше пред поредния светофар. След няколко километра спиране и потегляне Карина се зарадва, когато мигачът на камиона показа, че ще правят десен завой.

Благодарността ѝ намаля, когато започнаха да се движат през окаян квартал със занемарени блокове и западнали търговски райони, които сякаш са били построени през Голямата депресия. На всяка вертикална повърхност имаше надраскани графити; улуците бяха задръстени от мръсотия. Намръщените хора, които видя, изглеждаха здравата надрусани. Навярно наистина бяха, като се има предвид къде живеят.

След няколко минути минаха през участък, който приличаше на военна зона. Това, което очевидно някога е било оживен търговски район, сега бе изоставен квартал от опустели магазини, затворени гаражи и заключени с катинар складове. Празни участъци земя бяха обрасли с плевели и затрупани с довени от вятъра боклуци.

Карина остана разочарована, че не може да се свърже с камиона. Натисна клаксона. Ридли провря мускулестата си ръка през прозореца и ѝ помаха, но камионът не показа никакви признаци на спиране. Карина започна да се оглежда за по-широко място на пътя, където може да го настигне, но камионът отби в един осеян с дупки ресторантски паркинг. На избелялата табела пред порутената тухлена сграда едва можеше да се разчете думата

„ПИЦА”.

Карина очакваше Ридли да се приближи и да ѝ каже, че са се загубили. Когато той не го направи, тя първо се раздразни, а после се ядоса. Стисна волана с такава сила, сякаш искаше да го изтръгне. Камионът просто си седеше. Карина си помисли да излезе от колата, но един поглед към район наоколо ѝ подсказа, че се намира на много нездравословно място.

Тя посегна и да натисне бутона за заключване на вратата. В този миг иззад един стар контейнер за боклук изникна фигура, отвори задната врата на колата ѝ и се качи на седалката.

– Здрасти! – каза мъжът с тих глас.

Карина погледна в огледалото за обратно виждане. Бебешко лице, от което я гледаха кръгли очи. Взираше се в нападателя, когото бе видяла, докато лежеше завързана в контейнера на кораба. Обзе я страх, но запази хладнокръвие и посегна към дръжката на вратата. Усети върху врата си нещо студено и чу тихо съскане. Загуби съзнание и главата ѝ увисна на гърдите.

Мъжът излезе от колата и се отправи към багажника на камиона. Почука на вратите, които веднага се отвориха. Пазачите в багажника не се възпротивиха, когато се качи и провери дървения сандък. Извади малка радиостанция и каза няколко думи. След миг иззад изоставения ресторант за пица се появи камион с лого „ФАСТ ДЕЛИВЪРИ”. Бързо разтовариха статуята и сложиха на нейно място четири отпуснати тела, извадени от втория камион.

Мъжът с бебешкото лице се приближи към Карина и се взря в нея, като си мислеше колко красива и спокойна изглежда. Сви и отпусна пръстите, които можеха да сложат край на биенето на сърцето ѝ само за миг, затвори очи и си пое дълбоко въздух. Когато импулсът, който го подтикваше към убийство, беше овладян, той се качи отзад в товарния камион. Возилото излезе от паркинга. Камионът за доставки го следваше плътно.

Юконът спря на паркинга на яхт-клуба на Потомак и Остин излезе. Вторият агент ги следваше с джипа на НАМПД. Той паркира, метна ключовете на Остин и влезе в юкона.

Флаг се наведе през прозореца.

– Хайде някой път да вечеряме в Лангли. Можем да отегчим Джейк до смърт с истории от Студената война.

– По онова време си бяхме доста тъпички – поклати глава Остин.

Флаг се разсмя.

– Да, а също така и страшни късметлии.

Той включи на скорост и потегли.

Остин закрачи покрай редицата от лодки. Наоколо се виждаха няколко души, но като цяло речният бряг беше сравнително тих. Остин се спря, за да огледа една стара елегантна моторница с кабина за живеене.

Дървената лодка с бял корпус беше дълга около шестнайсет метра и махагоновият релинг беше излъскан до блясък. Името на корпуса беше „Лавли Лейди” 1. Един мъж седеше на стол на палубата и четеше „Вашингтон Пост”. Той зърна Остин, остави вестника и стана от стола.

– Какво мислите за нея? – попита мъжът.

Остин беше почитател на класическите яхти и сдържания лукс, който се излъчваше от тях, толкова различен от безвкусните демонстрации на екстравагантност, които можеха да се видят в някои от съвременните плавателни съдове, завързани пред клуба.