Клайв Къслър - Навигаторът

– Добро утро, професор Де Врис. Казвам се Джошуа Евънс. Работя като аналитик в бюрото. Моля, седнете!

Де Врис седна и каза:

– Благодаря, че ме приехте.

Евънс настани дългунестото си тяло зад бюро, чиято клинична подреденост подсказваше личност, склонна към вманиачаване.

– Не всеки ден ми се случва да ме посещават хора от АНС – каза Евънс. – Вашите хора обикновено не общуват с други. Какво ви води във „Фоги Ботъм” 1?

– Както ви обясних по телефона, работя в Агенцията като разбивач на кодове. Натъкнах се на информация, която може да заинтересува отдела ви. Предпочетох да се обърна направо към Държавния департамент, отколкото да минавам през каналите на АНС. Въпросът изисква известна деликатност.

– Слушам ви с интерес – подкани го Евънс.

Професорът отвори куфарчето и му подаде папката, в която имаше копия на оригиналните документи на Джеферсън, както и на дешифрираната версия. Разказа накратко за папката и как се е сдобил с нея.

– Забележителна история – каза Евънс с безгрижен тон, сякаш бе чул някаква небивалица. Изгледа развлечения костюм от туид на професора и брадата му в стил Ван Дайк. – Все още не разбирам защо сте го донесли в Близкоизточния отдел.

Професорът разпери ръце.

– Финикия се е намирала в географския район, който е отговорност на вашия отдел.

– Финикия? – усмихна се леко Евънс.

– Точно така. Една от най-великите морски империи на всички времена. Простирала се е чак до бреговете на Испания и отвъд Херкулесовите стълбове.

Евънс се облегна назад и сплете пръсти зад главата си.

– Това може и да е така, доктор Де Врис, но Финикия вече не съществува.

– Разбирам това, но потомците на финикийците все още живеят в Ливан и Сирия.

– Доколкото знам, за разлика от тези две страни Финикия не е била член на Обединените нации – подсмихна се снизходително Евънс.

Де Врис изписа на лицето си широка усмивка. Професорът беше ветеран, закоравял в бюрократични битки. Знаеше, че ще трябва да си проправи път по стълбата покрай самодоволни служители като Евънс.

– Аз съм математик, а не дипломат като вас – прибягна той до малко ласкателство. – Но ми се струва, че когато говорим за регион, в който ситуацията е толкова променлива, трябва да вземем предвид всяко развитие, което разклаща дълбоките вярвания на хората.

– Извинявам се, ако изглежда, че не ви приемам сериозно. Но артишок? Тайни кодове? Отдавна изчезнал документ на Джеферсън? Трябва да признаете, че историята изглежда фантастична.

Де Врис се засмя.

– Аз съм първият, който е готов да го признае.

– А освен това откъде знаем, че дори най-малката част от всичко това е истина?

– Не можем да потвърдим автентичността на съдържанието, но преводът на кодираното съобщение е точен. Фактът, че документът, който държите, е написан от третия президент на Съединените щати и автор на Декларацията за независимостта, би трябвало да му придаде известна тежест.

Евънс претегли купа листове, сякаш ги мереше на везна.

– Значи сте се уверили, че този документ е дело на Джеферсън?

– Няколко от графолозите на АНС го прегледаха. Няма съмнение, че е написан от Джеферсън.

На лицето на Евънс се появи объркано изражение. Де Врис беше виждал същата паника при бюрократи, помолени да се отклонят от рутинните си задължения, които се заключаваха не в нещо друго, а да спъват работата на правителството. Най-страшният кошмар на Евънс се бе превърнал в действителност. Можеше да му се наложи да вземе решение. Професорът му хвърли спасително въже.

– Осъзнавам, че материалът, който ви донесох, изглежда изсмукан от пръстите. Точно затова се надявах да получа напътствия от Държавния департамент. Може би ще можете да съобщите на началника си за разговора ни?

Прехвърлянето на отговорността беше стратегия, която Евънс можеше да разбере. На лицето му се изписа облекчение.

– Ще съобщя на шефа си, Ханк Дъглас. Той отговаря за културните въпроси в отдела. След като говоря с него, ще се свържа с вас.

– Много любезно от ваша страна – благодари Де Врис. – Дали ще можете да се обадите на господин Дъглас, докато съм още тук, за да не се налага по-късно да ви безпокоя пак?

Евънс видя, че Де Врис изобщо няма намерение да стане от стола си. Извади телефона си и набра номера на Дъглас. Надяваше се, че шефът му е излязъл и остана разочарован, когато му вдигна.

– Здрасти, Ханк, обажда се Евънс. Имаш ли няколко минути?

Дъглас отговори, че разполага с един час преди следващия си ангажимент, и го покани да се отбие в кабинета му.