Клайв Къслър - Навигаторът

– Невероятно! Откъде знаете толкова много за статуята?

– Търся този неуловим господин още откакто чух да го споменават за пръв път, докато правех проучванията си за Соломон. В Кайро почти успях да се сдобия с него, но вие бяхте една стъпка преди мен. Между другото, поздравления.

– Защо се интересувате толкова много от този артефакт?

Той разпери ръце.

– Ако бяхте чели книгите ми, нямаше да ми зададете този въпрос.

– Ще ги включа в списъка си за четене – Карина не си направи труда да прикрие неудоволствието, което предизвика у нея престорената срамежливост на Саксън.

– Ще си заслужава – ухили се той.

Най-накрая ѝ писна от самодоволството му.

– Извинете ме!

– Извинена сте. Но не забравяйте предупреждението ми: много внимавайте в сделките с Балтазар.

Без да обръща внимание на думите му, Карина се запъти към професор Назир.

Саксън я проследи с поглед. На лицето му бе изписана усмивка, но тревогата в очите му не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.

Когато Балтазар излезе от иракското посолство, до тротоара спря една черна лимузина „Мерцедес”. Шофьорът излезе и избута с рамо портиера, за да отвори вратата на колата. Портиерът беше бивш морски пехотинец, който не се плашеше лесно. Разгневен, задето бе загубил бакшиша, той понечи да протестира, но надареният с мощно телосложение шофьор го изгледа така, че думите не излязоха от устата му. Секунда по-късно изсвистяха гуми и лимузината потегли.

– Добър вечер, господин Балтазар – каза шофьорът. – Добре ли мина приемът?

– Да, Адриано. Толкова добре, че почти забравих за разгрома край Нюфаундленд.

– Много съжалявам, господин Балтазар. Нямам оправдание за провала си.

– Може би ще мога да ти го осигуря, Адриано. Казва се Кърт Остин. Работи за НАМПД. Остин е човекът, провалил нападението.

– Откъде този Остин е знаел за плановете ни?

– Не е знаел. Фактът, че е бил наблизо, е само злощастно съвпадение. За твоя жалост, този господин Остин е много смел. Както и голям късметлия. Успял си само леко да го раниш.

Адриано си спомни бързия поглед, който бе хвърлил на Остин през мерника на оръжието си и по-късно в пилотската кабина на хеликоптера, който известно време бе следил рудовоза.

– Искам да говоря с господин Остин.

– Сигурен съм! – подсмихна се злобно Балтазар. – Но си имаме по-важна работа. Разбрах, че у един фотограф от „Нешънъл Джиографик” има снимки, които не бива да излязат на бял свят. Искам да ми ги набавиш.

– Искате ли да се отърва от фотографа?

– Само ако се наложи. И го направи така, че да прилича на злополука. Бих предпочел просто да вземеш снимките.

– Ами жената?

Балтазар си представи лицето на Карина. Той беше мъж, способен да сложи край на човешки живот, когато това го устройваше, но у Карина имаше нещо, което сякаш не се забелязва на пръв поглед.

– Ще я оставим жива дотогава, докато е полезна. Искам пълно проучване на миналото ѝ.

– Тогава може ли аз да се заема с Остин? Двамата с него имаме сметки за уреждане.

Балтазар въздъхна тежко. Жестокостта ни най-малко не го притесняваше. Той беше класически психопат и като такъв беше лишен от способността да изпитва съпричастност. Хората съществуваха, за да ги използва и после да ги захвърли. Но предложението на Адриано показваше самостоятелна мисъл от страна на служител, а това, което изискваше Балтазар, бе пълно подчинение. Същевременно обаче изпитваше известно съчувствие към нуждата на Адриано от отмъщение. И той имаше сметки за уреждане с Остин.

– Искам да разбереш какво знае, Адриано. По-късно можеш да се заемеш с него. Обещавам.

Адриано затвори очи и сви и отпусна дебелите си пръсти.

– По-късно! – повтори той, сякаш самото изричане на думите му доставяше удоволствие.

Докато чакаше в приемната на Близкоизточния отдел на Държавния департамент, професор Петер Де Врис прехвърляше в ума си съдържанието на папката на Джеферсън. Беше прочел всеки ред от съдържанието ѝ и не бе открил никакви несъответствия.

Рецепционистката вдигна слушалката на бръмчащия интерком и размени няколко думи с човека на другия край на линията.

– Господин Евънс ще ви приеме веднага, професор Де Врис – съобщи тя с усмивка. – Третата врата отдясно.

– Благодаря!

Де Врис взе куфарчето си и тръгна по коридора. Почука леко, отвори вратата и се озова в кабинета. Висок мъж с удължена челюст на трийсет и осем – трийсет и девет години го очакваше.