Клайв Къслър - Навигаторът

– Съвсем не, господин Саксън – отговори тя и протегна ръка. – Как ме познахте?

– Виждал съм снимката ви в много научни списания. Много се радвам да се запознаем лично.

Той пое ръката ѝ и я целуна.

С изискания си външен вид, драматичен маниер на говорене и идеално ушитото сако Саксън приличаше на посланик от края на миналия век. Беше висок над метър и осемдесет и слаб като клечка. Гъстата му посивяваща рижа коса беше сресана назад и оформяше остър клин над челото, точно над гъстите вежди. Горната му устна бе украсена с тънки като молив мустаци в стила на филмовите звезди от 40-те години на ХХ век. Лицето му сияеше от придобития в пустинята загар.

– От дипломатическия корпус на Вашингтон ли сте, господин Саксън?

– Боя се, че не. Аз съм авантюрист по избор и писател и кинодеец по необходимост. Може би сте чели последната ми книга, „Мисия за царицата” – добави той с надежда в гласа.

– Боя се, че не – отвърна Карина и тъй като не искаше да нарани чувствата на Саксън, бързо добави: – Често съм задълго в чужбина.

– Каква деликатност и в същото време каква честност! – тракна отново с токове Саксън. – Няма значение дали сте чували името ми, защото аз съм чувал вашето, особено във връзка с връщането на антиките, откраднати от Багдадския музей.

– Много сте любезен, господин Саксън – отговори тя и се огледа. – Предполагам, че не знаете къде мога да намеря Виктор Балтазар?

Веждите на Саксън се смъкнаха надолу.

– Балтазар всеки момент ще започне презентацията си в главната зала. За мен ще е удоволствие да ви покажа пътя.

Устните на Карина се разтвориха в развеселена усмивка.

– Вие сте истински викториански джентълмен – каза тя и пое ръката, която той ѝ предложи.

– Предпочитам да мисля за себе си като за елизабетинец – мечове и сонети, но оценявам комплимента.

Той я поведе през оживената тълпа и я въведе в голямо помещение, украсено с драперии в кафяво и златисто. В единия край бе издигнат подиум, обкръжен от лампи, видеокамери и микрофони. На стената зад сцената висеше увеличена снимка на Иракския национален музей. Пред сцената бяха наредени редици луксозни столове.

Саксън се отправи към канапе за двама до една от стените отстрани на сцената. Със заговорнически шепот обясни, че оттук се виждат влизащите гости, а освен това човек може да се измъкне лесно, ако ораторите станат прекалено многословни.

Карина разпозна неколцина по-нископоставени служители на Държавния департамент, политици и журналисти. Неколцина мъже и жени от редиците на ерудитите по близкоизточни антики също ѝ бяха познати. Изпита особено въодушевление, когато в помещението влезе професор Назир.

Тя стана и му помаха. Професорът прекоси залата с две крачки и лицето му се озари от широка усмивка.

– Госпожице Мечади, много се радвам да ви видя!

– Надявах се, че ще дойдете, професоре!

Тя се обърна към Саксън.

– Професоре, това е Антъни Саксън. Господин Саксън, професор Ясим Назир.

Саксън се изправи в цял ръст и се извиси над иракчанина.

– За мен е чест, че се намирам във ваше присъствие, доктор Назир. Добре съм запознат с работата ви в музея.

Назир грейна от удоволствие.

– Моля да ни извините – обърна се Карина към Саксън. – С доктор Назир имаме да си говорим за много неща. Дълго време не сме се виждали.

– Разбира се – съгласи се Саксън и с едно движение грабна две чаши за шампанско от подноса на минаващ сервитьор и подаде едната на Карина. – Ако мога да ви помогна с нещо, моля да ми съобщите.

Назир наблюдаваше как Саксън си проправя път през тълпата.

– Малко хора извън Ирак знаят, че съществувам – каза той, очевидно впечатлен. – Откога познавате господин Саксън?

– От около пет минути. Нападна ме от засада на вратата. Имам друг, по-важен въпрос: кога се видяхме с вас за последен път? Най-малко преди три години?

– Как бих могъл да забравя? Беше в музея в Багдад. Ужасно време!

– Съжалявам, че не се обаждах толкова често, колкото би трябвало.

– Почистихме сградата и благодарение на хора като вас, възстановяването на експонатите продължава. Получаваме дарения, но разходите ни са огромни. А и с тази продължаваща нестабилност в страната ще мине дълго време, преди на вратата ни да започнат да хлопат автобуси с туристи.

– Още една причина този прием да е толкова важен.

– О, да – ободри се той. – Много се зарадвах, когато се обадихте и казахте, че сте възстановили цяла група ценни артефакти. Тази идея за обиколка е гениална. И през ум не ми е минавало, че ще се озова тук заедно с толкова много от уважаваните си колеги. Ето, сега виждам един от тях. Помните ли доктор Шалауа?