Клайв Къслър - Навигаторът

„Разбира се. Ще застанеш в светлините на прожектора, освен ако не се окаже фалшификация и тогава ще обвиниш мен.”

Анджела прикри мислите си зад усмивка, стана и каза:

– Благодаря, госпожо Улси.

Библиотекарката се усмихна и се върна към работата си. Разговорът бе приключил. Веднага щом младата жена ѝ пожела „лека нощ” и затвори вратата след себе си, библиотекарката отвори чекмеджето и извади папката на Джеферсън. Извади тефтерчето си с адреси и потърси един телефонен номер.

Докато го набираше, усети тръпка на вълнение. За пръв път го използваше. Беше го получила от един член на Борда на директорите, вече покойник, който бе забелязал студената ѝ амбиция и я бе попитал дали желае да поеме работата, която самият той вече не можеше да върши поради влошеното си здраве. Обясни ѝ, че ще работи за един ексцентрик, запленен от определени предмети. Трябваше само да си държи очите и ушите отворени, в случай че някой започне да обсъжда тези теми, след което трябва да се обади по телефона.

Финансовата уговорка беше забележително щедра, като се има предвид, че от нея не се искаше буквално никаква работа, и тя я използва, за да обзаведе апартамента си и да си купи беемве втора ръка. Радваше се, че най-накрая ще си заработи парите, и остана разочарована, когато чу запис на телефонен секретар, който я приканваше да остави съобщение. Накратко разказа за находката, свързана с Джеферсън, и затвори. За миг изпита паника, когато осъзна, че службата ѝ при неизвестния началник може да е приключила с това обаждане. Но след минутен размисъл с усмивка заключи, че папката с документите на Джеферсън може да означава нова и съблазнителна кариера.

Нямаше да е така оптимистично настроена, ако знаеше, че последствията от обаждането ѝ крият смъртоносна заплаха. Нито пък щеше да се зарадва да разбере, че в друга част на сградата на Американското философско общество помощничката ѝ седи зад бюрото си и също води телефонен разговор.

1Красиво, вечнозелено, цитрусово дърво, род Фортунела (лат. Fortunella), което японците наричат „кинкан” („златен портокал”), а китайците „кумкват” („златна ябълка”). Родината му е Китай. За красотата на дръвчето и неговите кисело-сладки плодове разказвали още древните китайски автори. Оттам през XIX век е пренесено в Европа и Америка.

Един от корабните офицери, който изпълняваше и функциите на медицинско лице, тъкмо превързваше Остин, когато вратата на лазарета се отвори и влезе капитан Ланге с Карина, подпряна на ръката му.

– Намерих тази млада дама да се скита из кораба – обърна се той към Остин, който седеше на кушетката за прегледи. – Каза ми, че един рицар в блестящи доспехи спасил живота ѝ.

– Доспехите ми се поочукаха – отбеляза Остин. Освен леко пострадалото ребро, лицето му беше покрито със синини, а кокалчетата на пръстите му бяха раздрани от блъскането в корпуса, докато се качваше по стълбичката.

– Много съжалявам за раните ви – рече Карина.

Лицето ѝ беше подуто там, където я бе ударил Хуан. Въпреки синината тя беше зашеметяващо привлекателна жена – дългокрака и стройна, с присъствие, което караше всички да се обръщат след нея. Тенът ѝ – смес от канела и сметана, подчертаваше яркосините ѝ очи под идеално извити вежди. Дългата до раменете смолисточерна коса бе завързана на опашка и откриваше лицето ѝ.

– Няма нищо – отговори Остин. – Само драскотина е. Повече се притеснявам за вас.

– Много сте любезен. Сложих си студен компрес на лицето и подутината спадна. Устата малко ме боли, но зъбите ми са невредими.

– Вече съм спокоен. Когато отидем на вечеря, ще ви трябват всичките ви зъби.

Карина го удостои с изкривена усмивка.

– Дори не сме подобаващо представени един на друг, господин Остин.

Остин протегна ръка.

– Моля, наричайте ме Кърт, госпожице Мечади.

– Много добре, Кърт. Наричайте ме Карина. Откъде знаете името ми?

– Господинът, който ме кърпи толкова умело, каза, че сте пътник на кораба и че работите за Обединените нации. Като се изключат тези бегли данни, вие сте загадка, Карина.

– Съвсем не съм. Следовател съм в ЮНЕСКО. Работата ми е да издирвам откраднати антики. Ако някой тук е загадка, това е Кърт Остин. Вие сте този, който се появи от морето като някой тритон и спаси кораба и нефтената платформа. След като първо спаси мен.

– Най-голяма заслуга има капитанът. Той успя да отклони кораба от платформата. Ако на руля бях аз, в момента щяхме да чистим от зъбите си суров петрол.