Клайв Къслър - Навигаторът

Остин се качи на палубата и видя защо хеликоптерът не си бе направил труда да мине отново над пяната. Точно пред тях се извисяваше голямата северна петролна платформа.

Якето на Остин плющеше на вятъра. Той погледна към мостика и зареди наум окуражителни думи към капитана. Представяше си отчаяната борба на мостика, докато Ланге се мъчи да избегне катастрофата. „Адвенчър” все още летеше с пълна скорост право към платформата. Остин си представи какво би направил самият той на мястото на капитана. Дори да изключеше двигателите, корабът щеше да продължи да се движи по инерция. Капитанът със сигурност искаше да запази и най-оскъдната частица контрол, която му позволят двигателите.

Докато корабът се приближаваше към платформата, Остин забеляза промяна от няколко градуса надясно. „Адвенчър” най-после бе започнал завой. Трябваше му място в морето, за да избегне сблъсък с платформата. Остин знаеше, че кораб с размерите на „Оушън Адвенчър” не може да завие на малко пространство.

Той се наведе през фалшборда и видя моряците, които се щураха по петролната платформа като мравки. Две обслужващи лодки напрягаха сили и дърпаха въжетата, прикрепени към платформата. Ледени пръсти сграбчиха сърцето на Остин, като си представи неизбежния сблъсък.

Някой извика името му сякаш от много далеч. Той осъзна, че гласът идва от радиостанцията на хълбока му. Пъхна слушалката в ухото си.

– Кърт, чуваш ли ме? Добре ли си?

– Екстра! Какво става с платформата? – попита Остин.

– Успяха да развържат последната котва.

Изречението едва бе излязло от устата на капитана, когато Остин видя изригване на пяна там, където котвата на платформата се бе освободила от водата. Около краката на платформата закипя вода. Следите, които се образуваха зад краката, подсказаха, че платформата се движи.

Но дори и това нямаше да е достатъчно. Корабът щеше да се блъсне в предния десен крак след броени секунди. Остин се приготви за удара.

В последния момент носът на кораба мръдна вдясно. Чу се пронизително стържене на метал в метал. Корпусът на кораба докосна крака. Слава богу, платформата беше освободена от котвите си и отстъпи пред силата на сблъсъка.

Нефтената платформа се разлюля от удара, а после бавно се стабилизира и продължи да се отдалечава от опасната зона.

Една сирена виеше диво. „Лейф Ериксон” ги беше придружавал през цялото време.

По радиостанцията на Остин се разнесе гласът на Дзавала:

– Добре остърга ракообразните от кораба. Какво ще изпълниш на бис?

– Знам какво – отвърна Остин. – Ще заведа една красива жена на вечеря.

Помощник-библиотекарката в отдел „Архиви” на Американското философско общество във Филаделфия беше стройна млада жена на име Анджела Уър. Ден след ден, прекарани във вдигане на кутии, пълни с документи и папки, бяха изпълнили ръцете ѝ със сила, на която можеше да завиди всеки професионалист по канадска борба.

Без видимо усилие Анджела свали от една лавица тежка пластмасова кутия и я сложи на количка. Избута количката от хранилището и я закара в една читалня. На дълга библиотечна маса седеше мъж на трийсет и пет – трийсет и шест години и пръстите му тракаха по клавиатурата на лаптоп. Масата беше отрупана с папки, листове и документи.

Анджела остави кутията на масата.

– Обзалагам се, че не сте имали представа колко много исторически материали има за артишока.

– Така е, но ме устройва – отговори писателят Норман Стокър. – Договорът ми е за книга от петдесет хиляди думи.

– Не знам много за издателския бизнес, но наистина ли някой ще иска да изчете толкова много за артишока?

– Според издателя ми – да. Тези исторически книги, посветени на един елемент от ежедневния живот, са последен писък на модата. Треска, сол, домати, гъби... Каквото се сетите. Номерът е да покажете как вашият предмет е променил света и е спасил човечеството. Ако успеете да вкарате и малко секс, направо ще избиете рибата.

– Секси артишок?

Стокър отвори една папка с копия на стари ръкописи.

– Европа през шестнайсети век. Само мъжете имат право да ядат артишок, за който се смята, че увеличава сексуалната мощ.

Отвори друга папка и я разтръска. От нея изпадна снимка на млада и хубава блондинка по бански костюм.

– Мерилин Монро, 1947 година, първата Кралица на артишока в Калифорния.

Анджела вдигна кутията от количката, остави я на масата и издуха от лицето си кичур дълга руса коса.