Клайв Къслър - Навигаторът

Той дръпна колелото, преметна крак над седалката и завъртя педалите с цялата сила на мускулестите си крака. Докато се носеше вихрено по палубата, забеляза няколко тела в подножието на надстройката.

Когато приближи, видя, че хората са още живи, но здраво вързани и не можеха да мърдат нито ръцете, нито краката си. Лежаха по лице е не можеха да го видят. Остин бутна колелото настрана и се приближи към един набит мъж, който се мъчеше да се развърже. Остин му каза да не мърда и с един замах на ножа разряза лентата на китките му.

Мъжът се подпря на освободените си ръце и се обърна. Остин видя, че е на средна възраст, с обветрено лице и едра груба челюст. Очите му се стрелнаха тревожно към острието, но тревогата му изчезна, когато Остин разряза лентата на краката му и го попита дали е някой от офицерите на кораба.

– Аз съм капитан Ланге, капитанът на „Оушън Адвенчър”.

Остин му помогна да се изправи на несигурните си крака и го попита:

– Кои са похитителите и къде са сега?

– Не знам. Дойдоха с хеликоптери – посочи към небето Ланге. – Кацнаха на контейнерите. Кой сте вие?

– Приятел. Да отложим запознанствата за по-късно – отвърна Остин и хвана капитана за раменете, за да е сигурен, че го слуша внимателно. – Корабът ви се движи по курс, който всеки момент ще ни сблъска с петролна платформа. Разполагате с няколко минути да спрете или да промените курса, в противен случай ще останете без кораб.

Кръвта се отдръпна от лицето на капитана.

– Видях, че включиха автопилота.

– Трябва веднага да го изключите. Аз ще освободя хората ви.

– Тръгвам – отвърна капитанът и се заклатушка към трапа на схванатите си крака.

Остин бързо освободи другите моряци, и им каза да тръгнат след капитана. Не се притесняваше, че ще се натъкне на нападатели. Едва ли бяха тук, щом вече са насочили кораба по смъртоносния му курс. Разбра, че инстинктът му се е оказал верен, когато чу над главата си оглушителния вой на хеликоптерни ротори.

Вече изпълнили мисията си, похитителите се подготвяха да напуснат кораба. Шефът им с бебешкото лице тъкмо бе проверил въжетата на увития в брезент предмет, когато вторият филипинец, внедрен в екипажа на кораба, се втурна към него.

– Хуан не се връща! – каза мъжът на име Карлос. – Не знам какво прави.

Шефът се усмихна.

– Знам точно какво прави приятелят ти. Не се подчинява на заповедите ми.

С тези думи той се качи в по-близкия хеликоптер.

– Какво ще правим? – попита Карлос.

– Ако искаш, остани да му правиш компания – усмихна се шефът и тръшна вратата.

На лицето на филипинеца се изписа паника. Той се втурна към другия хеликоптер и задрапа към кабината. Влезе вътре точно когато хеликоптерът се отлепи от палубата. Летателната машина се издигна бавно над контейнерите. От корпуса висеше въже, в края на който бе прикрепена кука. Хеликоптерът се насочи към кърмата.

Задържа се над увития в брезент предмет. Спусна се надолу и закачи куката за друга, прекарана през пръстен във въжето в горния край на предмета. Остин наблюдаваше маневрата скрит зад надстройката.

Познаваше похитителите съвсем отскоро, но вече ги мразеше от дън душа. Той се приведе ниско, хукна към предмета и откачи куката, прикрепена към края на въжето от хеликоптера. След това уви въжето около един кнехт и закачи куката към самото него.

Затича се към убежището зад надстройката. В този момент му се стори, че някой забива нагорещено желязо в ребрата му. Някой беше стрелял. Остин пренебрегна болката, хвърли се на палубата и се превъртя няколко пъти.

Секунда преди да се скрие в един люк, той погледна нагоре и зърна втория хеликоптер. През отворената му врата стърчеше цев.

Пилотът на първия хеликоптер така и не разбра, че машината му е завързана за палубата. Опита се да набере височина с допълнителна мощност на двигателите, за да компенсира тежестта на статуята. Хеликоптерът опъна въжето до края, залюля се надолу и започна да се върти в спирала, като заплетено хвърчило.

Въжето се заплете в роторните перки и се разлетя на части. Хеликоптерът се завъртя лудешки, описа дъга над вълните и се вряза в морето със сила, която надигна огромна вълна.

Остин надникна през люка. Вторият хеликоптер кръжеше над разширяващия се кръг от пенести мехурчета. Един мъж застана в рамката на отворената му врата, погледна към Остин и за секунда очите им се срещнаха. По херувимското лице на мъжа се разля усмивка. След секунда хеликоптерът се вдигна и се отдалечи от кораба.