Клайв Къслър - Навигаторът

Устните на филипинеца се извиха като парченца лебервурст в тиган с вряща мазнина.

– Дойдох да ви убия! – заяви той. – Но първо ще се позабавляваме.

Мъжът я сграбчи за раменете. Беше с пет-шест сантиметра по-нисък от нея, но много по-силен. Протегна крак зад глезена ѝ, притисна тялото ѝ към гърдите си и я събори на земята. Тялото му я прикова към пода. Карина се опита да го отблъсне, но той извади нож и разряза тънкия кожен колан на талията ѝ.

Тя размаха юмруци към лицето му и успя да нанесе няколко леки удара по необръснатата му физиономия, но те само го раздразниха. Той заби ножа в най-близкия палет, за да освободи и двете си ръце – и в този момент Карина изкрещя с пълно гърло. На кораба нямаше никой, който можеше да ѝ се притече на помощ, но пронизителният писък може би щеше да отвлече вниманието на нападателя.

Мъжът се отдръпна назад и тя се хвърли към ножа. Филипинецът обаче видя движението ѝ и стовари отворената си длан в лицето ѝ. Карина едва не загуби съзнание от удара и спря да се съпротивлява. Усети как той смъква дънките до коленете ѝ, почувства вонящия му дъх и чу тежкото му дишане. Можеше само немощно да се опитва да го отблъсне.

После чу тих мъжки глас.

– На твое място не бих го направил – каза гласът.

Филипинецът дръпна ножа от палета, трескаво се изправи на крака и се завъртя, за да се изправи лице в лице с натрапника.

В назъбения правоъгълник от светлина стоеше широкоплещест мъж. На фона на светлината, която го обливаше отзад, светлата му, почти бяла коса приличаше на ореол.

Филипинецът скочи към него с нож в ръка. Карина очакваше да чуе вик на болка след забиването на острието в плътта, но единственият звук беше дрънчене и стържене, сякаш някой точеше кухненски нож.

Остин държеше глинена плоча с клиновидно писмо, която бе видял да лежи на палубата. Когато влезе в контейнера, за да види какво става, държеше плочката до коленете си. Но щом мъжът се обърна, Остин разпозна лицето, което бе надникнало от палубата, докато той се катереше по въжената стълбичка и с бързина, която изненада нападателя му, вдигна плочата до гърдите си, за да се предпази от удара.

Острието се плъзна по плочата, без да ѝ навреди. Остин вдигна плочата високо над главата си и замахна. Глината се счупи в главата на моряка и се разпиля на дузина късчета. Като по чудо филипинецът остана прав няколко секунди, а после очите му се подбелиха и той се нагъна като акордеон.

Остин прекрачи потръпващото тяло и подаде ръка на жената. Тя я хвана и се изправи. С треперещи пръсти вдигна дънките си.

– Добре ли сте? – попита той. В кораловосините му очи се четеше загриженост.

Карина кимна и погледна гневно към тялото на моряка.

– Благодаря, че ме спасихте от това животно. Надявам се да сте го убили.

– Аз също. Вие от екипажа ли сте?

– Пътник съм. Нападнаха кораба. Дойдоха с хеликоптери. Откраднаха Навигатора.

Остин реши, че говори за някого от екипажа.

– Кого?

Карина забеляза объркването му.

– Навигатора. Това е… това е статуя.

Остин кимна. Отговорът на жената звучеше толкова логично, колкото и всичко останало. Той вдигна ножа, който бе паднал от ръката на моряка.

– Съжалявам, че трябва да избягам от местопрестъплението, но трябва да уредя едно-две неща. Помъчете се да си намерите някое друго скривалище. Ще поговорим по-подробно на вечеря.

Остин се провря през дупката в контейнера и изчезна. Карина остана замаяна на мястото си. Запита се дали не е сънувала този ангел спасител, който на един дъх спаси живота ѝ, хладнокръвно обезвреди нападателя ѝ и я покани на вечеря. Не знаеше кой е, но реши да последва съвета му. Погледна без капка съчувствие към филипинеца, който лежеше на пода, след което припряно се измъкна навън и изчезна в лабиринта между контейнерите.

Остин вървеше по огромната палуба и знаеше, че перспективите му не са от най-благоприятните. Отклонението с цел спасяване на дама в беда можеше да се окаже фатално и за двама им. Разстоянието – и хоризонтално, и вертикално – беше прекалено голямо, за да го измине пеша. Палубата изглеждаше безкрайна. А той трябваше да се качи до най-горното ниво на надстройка, висока колкото жилищен блок.

Остин застави краката си да се носят така, сякаш спринтира, за да отбележи тъчдаун. Движеше се толкова бързо, че мозъкът му регистрира проблясването на метал, което зърна между контейнерите, едва след като го подмина. Проблясването идваше от хромовите дръжки на велосипед, облегнат на един контейнер. Остин би предпочел мотор „Харли-Дейвидсън”, но очуканият стар „Ралей” с три скорости, използван от моряците за придвижване по огромния кораб, също щеше да свърши работа.