Клайв Къслър - Навигаторът

Контейнеровозът приличаше на легендарно чудовище – носеше се през морето и вълните се разбиваха във високия му нос. Силното течение от движението на кораба образуваше стена от бяла пяна между лодката и целта ѝ: пилотският трап, висящ от палубата почти до водата. Палубата на „Адвенчър” се извисяваше високо над водата. Въжената стълбичка стигаше до площадка на металния корабен трап, който се спускаше от палубата по борда.

Задачата, която си постави Остин, изглеждаше трудна, но не и невъзможна, докато преценяваше ситуация от борда на „Лейф Ериксон“. Но сега, когато приближиха, нещата изглеждаха другояче. „Оушън Адвенчър” беше дълъг колкото полегнал небостъргач. На всичкото отгоре този небостъргач се движеше. Остин погледна към стръмния като крепостен вал корпус, който се надяваше да изкачи, и се запита дали не е надценил силите си.

Прогони от ума си тази тревожна мисъл, пропълзя до носа на лодката и заби пръсти в хлъзгавата мокра повърхност на гумените понтони. Когато беше готов, вдигна ръка и даде знак на Дзавала. Джо насочи лодката под ъгъл към стълбичката. Кипящата бяла пяна блъсна лодката назад като крава, която отблъсква муха. Дзавала отново трябваше да догонва.

Остин се вкопчи в носа, а Дзавала се помъчи да поддържа скоростта, без да се обръща напречно към вълните, които с лекота можеха да обърнат лодката. Студената пяна опари очите му и замъгли зрението му. Шумът от течението на водата, от извънбордовия двигател и от двигателите на кораба правеше комуникацията и дори мисленето почти невъзможни. Толкова по-добре. Ако се замисли за това, което се кани да извърши, Остин нямаше да го направи.

Остин усети, че започва да се уморява от това постоянно изблъскване на лодката от корпуса. Ако скоро не направи нещо, най-голямата му пречка щеше да е не друго, а изтощението.

В този момент уоки-токито му оживя.

– Кърт? Обади се! – викаше го капитан Доуи.

– Не мога! – изкрещя Остин в микрофона. – Зает съм.

– Знам. Гледам те. Току-що говорих с платформата. Въжетата на последната котва са оплетени. Сблъсъкът изглежда неизбежен. По-добре се махайте иначе ще се озовете в истински ад.

Остин взе мигновено решение. Посочи контейнеровоза и изкрещя през рамо:

– Платформата се е заклещила, Джо. Влизаме!

Дзавала вдигна палци и плавно завъртя румпела, за да доближи лодката на няколко метра от кораба. Силният прибой отново отблъсна малкия плавателен съд. Дзавала задържа лодката на гребена на кипящата вълна като хавайски сърфист, докато се озоваха малко по-напред от стълбичката.

Въжената стълбичка се беше омотала в осигурителните въжета, които висяха от двете страни на трапа. Дзавала включи на пълна газ. Лодката се наклони на една страна. Дзавала и Остин натиснаха с цялата си тежест на другата. Лодката се понесе по повърхността на разпенената вода, докато накрая се приближи до стълбичката, която се удряше в корпуса на кораба, толкова, че можеха да посегнат и да я сграбчат с ръце.

Лодката танцуваше по кипящата вода, а Остин се чувстваше като сьомга, плуваща срещу течението. Сега, когато най-накрая можеше да стигне до стълбичката, той застопори краката си под понтона на лодката, изхлузи спасителната жилетка и се поизправи. Имаше нужда от пълна свобода на движение, а жилетката така или иначе нямаше да му помогне, ако нещо се обърка. Разполагаше само с един шанс и ако не успееше, щеше да падне във водата и да бъде нарязан на парчета от витлото на „Адвенчър”.

Почувства как лодката хлътва надолу. Той вдигна ръце. Пръстите му бяха на сантиметри от долния край на въжето. Разстоянието между пръстите и стълбичката започна да се разширява. Май вече няма връщане назад. В този момент въжето изплющя и се люшна близо до Остин и той сграбчи най-долната стъпенка като акробат в летящ скок.

В мига, в който пръстите на Остин се сключиха около стъпенката, Дзавала завъртя лодката и я отдалечи от кораба, за да не се преобърне. Остин увисна на стълбата, посегна нагоре и сграбчи следващата стъпенка. Твърдата гума беше хлъзгава от водата. Едва успя да се задържи, когато следващата вълна се плисна около него и го дръпна надолу. Преодоля засмукването и бавно се изтегли нагоре.

Тежестта на тялото му намали люшкането на стълбичката, макар и леко, но осигурителното въже все още се въртеше свободно и се оплиташе. Ръката му се удари в стоманения корпус. Имаше чувството, че някой е потопил кокалчетата му в киселина. Но нямаше друг избор освен да пренебрегне болката и да продължи да се катери.