Клайв Къслър - Навигаторът

Кърт наклони глава настрана, за да се опита да види на какво разстояние е от площадката на корабния трап. Беше стигнал почти до половината. Само още няколко стъпенки, и щеше да успее да се качи на малката платформа в началото на металните стъпала.

Той се вкопчи с едната си ръка в стъпенката пред лицето си, а с другата – в следващата, издърпа се нагоре и отново вдигна глава към кораба. Някой надничаше надолу измежду два тънки метални пръта, които стърчаха вертикално от палубата. Мургавото лице на мъжа бе обрамчено от непокорна коса, а устата му с дупка между зъбите бе отворена в широка усмивка.

Лицето изчезна и една ръка се протегна над ръба. Пръстите в края на ръката стискаха нож, а дългото му острие режеше въжената стълбичка.

– Ей! – провикна се Остин, защото не му хрумна нищо по-добро.

Ножът се поколеба, но се върна към работата си и бързо преряза едното въже. Стълбичката висна на една страна и Остин се блъсна в корпуса. От удара едва не падна, но се хвана още по-здраво за стъпенката и отново погледна нагоре.

– Мамка му! – измърмори той. Ножът режеше второто въже.

Остин посегна към осигурителното въже, което плющеше на вятъра, и се вкопчи в него с две ръце. Острието преряза второто въже на стълбичката, тя падна в бушуващото море и моментално изчезна.

Главата на Остин се люшна и се удари в корпуса на кораба Пред очите му избухнаха цели галактики. Той отчаяно се помъчи да остане в съзнание – знаеше, че едно замахване на ножа към осигурителното въже ще го прати в гроба. Посегна и се вкопчи в най-долното стъпало на подвижното мостче, а после се завъртя и се мушна под платформата. Надяваше се доволният резач да не го види там.

За няколко секунди остана неподвижен. Когато усети, че повече не може да се държи, издърпа тялото си на платформата и запълзя на четири крака по стъпалата, докато се озова до вратичката във фалшборда. Оттам скочи на палубата и се приземи в тромава отбранителна стойка, но с радост установи, че никой не го дебне.

Той помаха на Дзавала, който се движеше успоредно на контейнеровоза. Дзавала му помаха в отговор.

Уоки-токито изпращя. Разнесе се обезумелият от притеснение глас на капитана:

– Добре ли си, Кърт?

Остин се чувстваше като току-що смляно месо за хамбургер, но отвърна:

– Чувствам се идеално, капитане. На кораба съм. С колко време разполагам?

– На около пет мили от платформата сте. Трябва да предвидиш време, за да може корабът да спре или да завие.

Остин се втурна към кърмовата надстройка, но някакъв ужасяващ звук го накара да се закове на място. Измежду редиците контейнери долетя писък на жена. Ужасът в гласа ѝ накара косата му да настръхне.

Карина дойде в съзнание няколко минути преди Остин да се качи на борда. Завръщането ѝ в света на живите обаче си имаше някои недостатъци. Главата ѝ пулсираше от болка. Зрението ѝ играеше номера, и ту виждаше, ту – не. Стомахът ѝ бушуваше и искаше да изхвърли всичко навън.

Болката и неудобството ѝ попречиха отново да потъне в забрава и тя осъзна, че все още се намира в контейнера, а тялото ѝ е напъхано между товарните палети. Ръцете ѝ бяха здраво вързани зад гърба. В бързината нападателите бяха оставили краката ѝ свободни.

С помощта на стоманената си воля и гъвкавата си физика, поддържана с многобройни часове тренировки във фитнес салона на ЮНЕСКО, Карина се завъртя по корем. После успя да застане на колене. Надигна се на разтрепераните си крака и зачака гаденето да отмине. Долепи гръб до един от палетите и започна да търка лепенката, с която бяха вързани китките ѝ, в острия му ръб.

В кожата ѝ се забиха тресчици, но тя не им обръщаше внимание. След няколко минути успя да освободи едната си ръка. Тъкмо отлепяше лентата от китките си, когато в отвора, изрязан от нападателите в контейнера, се появи мъжка фигура.

Карина разпозна лицето му. Не знаеше името му – само, че е един от филипинските моряци, които беше виждала на кораба.

– Колко се радвам да ви видя! – въздъхна тя с облекчение.

– И аз много се радвам да ви видя, сеньорита – отговори мъжът и в очите му блесна хищно пламъче.

Инстинктът на Карина долови в гласа му заплаха. Тя се опита да надникне зад моряка.

– Нападателите отидоха ли си?

– Не – ухили се той. – Още сме на борда.

„Сме?”

Карина се опита да заобиколи филипинеца, но той направи крачка встрани и препречи пътя ѝ.

– Какво искате? – попита тя и съжали, че попита в мига, в който думите излязоха от устата ѝ.