Клайв Къслър - Навигаторът

– Притесняват ме не те, а това, което не можем да видим. Сините пукнатини са слабите места в айсберга. Във всеки момент може да се отчупи гигантско парче лед и самото му падане във водата може да ни потопи – Доуи хвърли поглед към Остин и се ухили: – Още ли се радвате, че се качихте да се повозите с нас?

Остин кимна и се загледа в смъртоносната красота на величествената ледена планина.

Дзавала вече се бе освободил от всичките си резерви за пътуването и не откъсваше запленен поглед от огромния айсберг.

– Фантастично! – промълви той.

– Радвам се да го чуя, приятели мои, защото това бебче е ваше. Преди години един кораб на НАМПД ме измъкна от напечена ситуация. Това е моят начин да ви се отплатя. Собствениците на кораба казват, че застраховката няма да е проблем, стига да се запишете като временни членове на екипажа, което вече направихте. Показахте, че сте природни таланти в прибирането на късчета от бургери.

Доуи бе позволил на гостите си да им помогнат в тегленето с ласо на по-малките ледени парчета, които моряците наричаха „бургери“ – кръстени съвсем неточно на специалитета от заведенията за бързо хранене. Капитанът беше впечатлен колко добре работят в екип двамата и колко бързо усвоиха техниката.

– Тези бургери бяха големи колкото къщи – отбеляза Остин. – Това тук обаче е колкото комплекса „Уотъргейт”.

– Принципът е един и същ. Виждаш ги. Обикаляш ги, увиваш ги с въжето и започваш да ги влачиш. Ще надничам през рамото ви, да не вземете да пострадате. Сега си слагайте водонепромокаемите костюми. Ще се срещнем на палубата.

Остин и Дзавала се ухилиха като хлапета, които ще се возят за пръв път на велосипед с две колела. Благодариха на капитана и се отправиха към каютата си. Навлякоха още няколко ката топли дрехи и се пъхнаха в яркооранжевите непромокаеми костюми. Когато излязоха навън, вятърът се бе засилил. Неравната повърхност на морето сега беше набраздена като кожа на алигатор.

Под внимателния поглед на капитана двамата мъже се захванаха за работа заедно с екипажа. Първо трябваше да прикрепят една към друга дългите четиристотин метра части от дебелия полипропиленов буксир. Буксирът минаваше през цилиндричен барабан на кърмата и беше прекаран през широк клюз във фалшборда. За свободния му край беше завързана оранжева шамандура. Остин се свърза с мостика по уоки-токито и съобщи, че всичко е готово.

Корабът започна да прави голям кръг, като поддържаше около седемдесет метра дистанция от айсберга и спираше, за да може екипажът да омотае части от него с буксира.

Когато „Ериксон” се върна в началната си точка, един от моряците закачи с кука този край на шамандурата, който се носеше във водата, и я издърпа на палубата. Остин нареди на матросите да прикрепят стоманена проволка, за да задържат въжето ниско във водата, в противен случай можеше да се изхлузи по хлъзгавата повърхност на айсберга.

Капитанът огледа всичко.

– Добра работа – каза той. – Сега идва забавната част.

Той поведе Остин и Дзавала към мостика. Корабът и айсбергът бяха разделени от около половин миля открит океан. Доуи смяташе това за минималното разстояние за безопасно влачене.

– Оттук нататък ще ви оставя вие да поемете нещата – обърна се към него Остин.

Знаеше, че това не е работа за аматьор. Айсбергите, влачени на буксир, понякога се преобръщаха, а освен това винаги съществуваше опасност буксирът да се заплете във витлата.

По указания на капитана корабът увеличи скоростта. Буксирът се опъна. Водата под кораба закипя. Айсбергът неохотно преодоля леността, която го държеше на едно място. Огромната ледена планина се размърда и корабът и айсбергът бавно поеха напред. Щяха да минат часове, преди скоростта им да достигне един възел.

Сега, когато вече влачеха айсберга, Остин се извини и отиде в каютата си. След няколко минути се върна и подаде на капитана картонена кутия. Доуи я отвори и на лицето му се изписа широка усмивка. Той извади отвътре широкопола каубойска шапка „Стетсън” и я сложи на главата си.

– Малко ми е голяма, но мога да я натъпча с вестник. Благодаря, момчета!

– Малък израз на благодарност, задето ни приехте на борда – рече Остин.

Дзавала се взираше в айсберга, пред който корабът изглеждаше малък като играчка.

– Какво ще правим с това нещо?

– Ще го завлечем до течение, което да го отдалечи от петролната платформа. Това може да отнеме няколко дни.

– Капитане… – дежурният на радара повика Доуи при монитора. – Следя един обект. Май се е отправил към Голямата северна...