Клайв Къслър - Навигаторът

– Ти решаваш – каза накрая Дзавала.

– Подът на коридора от дясната ми страна е по-изтъркан – отговори Гамей. – Предлагам да тръгнем по него и да изминем сто метра. Ако не намерим нищо, се връщаме.

Дзавала кимна и двамата се гмурнаха в тунела. Плуваха, без да говорят, за да не хабят въздуха. И двамата знаеха, че с всеки удар на краката се приближават все повече към опасността. Любопитството обаче ги подтикваше да продължават. След около петдесетина метра тунелът свърши и те се озоваха в открито пространство.

Таванът и отсрещните стени на помещението бяха отвъд обхвата на фенерчетата им. Бяха стигнали до най-рискованата част от проучването си. Щеше да е лесно да се объркат в това голямо пространство. Решиха да ограничат проучването си до пет минути. Дзавала щеше да се заеме със същинското изследване. В нито един момент от този период единият от тях не биваше да излиза от лъча на другия.

Дзавала пое покрай стената.

– Стига! Не те виждам – предупреди го Гамей.

Дзавала спря.

– Добре. Сега се отдалечавам от стената. Подът е гладък. През това помещение може да са минали много хора. Нищо не подсказва за какво са го използвали.

Гамей отново го спря и той се обърна и влезе в обхвата на лъча ѝ. Тръгна на зигзаг, за да огледа колкото може повече от пространството.

– Виждаш ли нещо? – попита Гамей.

– Ни… чакай!

Джо заплува към някаква безформена маса.

– Излизаш от обхвата ми! – предупреди го отново Гамей.

Светлината на фенерчето ѝ се бе превърнала в зацапана точица. Щеше да е самоубийство да продължи още напред, но Дзавала не можеше да спре точно сега.

– Още един метър.

Тишина.

– Джо, едва те виждам. Добре ли си?

По комуникатора се разнесе развълнуваният глас на Дзавала:

– Гамей, трябва да видиш това! Остави фенера, за да отбелязва тунела, и тръгни по моя лъч. Ще го размахам.

Гамей изчисли, че имат точно толкова въздух, колкото да минат по тунела, да се качат през шахтата и да стигнат до повърхността.

– Нямаме никакво време, Джо!

– Само минутка!

Гамей беше известна с нецензурния си език, но сега запази мислите за себе си. Остави фенерчето на пода и заплува към движещата се светлина. Откри Дзавала до един кръгъл каменен подиум, висок около деветдесет сантиметра и с диаметър около два метра. Повърхността на платформата беше покрита с изгнило дърво и късчета жълт метал.

– Това злато ли е? – попита Гамей.

Джо вдигна към маската ѝ жълто парче метал.

– Може и да е. Виж обаче кое привлече вниманието ми.

Докато отместваше парчетата дърво, Дзавала бе открил метална кутия, дълга около трийсет сантиметра и широка около двайсет. Релефните букви на капака ѝ бяха отчасти покрити от черен слой, който Дзавала забърса с ръкавицата си. Той измърмори някакво възклицание на испански.

Гамей поклати глава.

– Не може да бъде! – промълви тя.

Но не можеха да отрекат това, което виждаха очите им. На капака на кутията беше щамповано име:

ТОМАС ДЖЕФЕРСЪН.

1Игра на думи: на английски думата shaft може да означава и „шахта”, и „мамя”, „изигравам” – Б. пр.

Конят фучеше към пропастта като боен танк. Остин се мъчеше с всички сили да се задържи на седлото. Усещаше се ужасно тежък от оръжията и бронята си. Единият му крак се бе изплъзнал от стремето. Покритата му с шлема глава подскачаше като на кукла. Щитът му искаше да се изплъзне от ръката. Дългото копие сочеше къде ли не само не и там, където искаше той.

Копитата на Вал трещяха по металния мост. През процепите за очи Остин зърна, макар и размазано, блестящ връх на копие, както и емблемата с глава на бик на туниката на Балтазар. А после конете слязоха от моста и отново се озоваха на тревата.

Остин изпусна дъха, който бе сдържал, и стисна по-силно юздите. Накара коня да забави ход и го обърна, за да се изправи отново срещу Балтазар, който стоеше от другата страна на пропастта и спокойно наблюдаваше хаотичните му действия.

– Добър опит, Остин! – изкрещя той. – Но май ти е малко трудно да запазиш равновесие.

През тълпата премина смях.

Остин свали шлема си и избърса потта от очите си с опакото на желязната си ръкавица. Без да обръща внимание на болката от полузарасналата си рана, изкрещя в отговор:

– Бях разсеян от мисълта за новото си бентли!

Балтазар свали ключа за колата от шлема си и го вдигна високо над главата си.

– Бентлитата се броят наесен! – подигра се той.

Остин бръкна в шлема си за сгънатата хартия и я вдигна, като зае позата на Статуята на свободата.