Клайв Къслър - Навигаторът

– Това не ми харесва. Искам си моите дрехи!

Той кимна.

– Ще ви ги изпратя.

А после се отдалечи и изчезна през една от вратите във вътрешността на къщата.

Карина остана в двора, онемяла от смайване. Не знаеше какво да прави. Камериерът се приближи и докато раздигаше масата, съобщи:

– Господин Балтазар казва, че сте свободна да се върнете в стаята си.

Напомнянето, че е затворничка, я изтръгна от унеса ѝ.

Тя се обърна, мина през вратата, тръгна по коридора и влезе в стаята си. Това, което доскоро ѝ приличаше на затвор, сега сякаш се бе превърнало в спасително убежище.

Карина затвори вратата и се облегна на нея. Стисна клепачи, сякаш по този начин можеше да се пренесе на друго място.

Изключено беше да е от една кръв с тази отвратителна змия в човешки облик.

Самото му присъствие я отвращаваше и плашеше.

Още повече обаче я ужасяваше възможността историята да се окаже вярна.

Професор Маккълоу поздрави посетителите си на стъпалата на ротондата на Вирджинския университет – сградата с червени тухли и широк купол, построена по проектите на Джеферсън, в които се долавяха отражения от Монтичело и от Пантеона в Рим. Професорът предложи да ги разведе из заобиколените от дървета покрити галерии, чиито колони затваряха в четириъгълник голямата терасирана морава.

– Мога да ви отделя двайсет минути, преди да хукна за часа си по етика – каза Маккълоу – едър солиден мъж, чиято сива брада приличаше на туфи испански мъх. Бузите му бяха червени като ябълки и той вървеше с клатушкане, подобаващо повече на пенсиониран моряк, отколкото на учен. – Трябва да ви кажа, че силно ме заинтригувахте, когато се обадихте и попитахте за Обществото на артишока.

– Очевидно това общество е нещо като загадка – отбеляза Гамей, докато минаваха покрай павилионите, обградили зеленото пространство.

Маккълоу се закова на място, както си вървеше.

– Наистина е загадка – съгласи се той. – Натъкнах се на него, докато подготвях изследване за етиката на тайните общества.

– Интересна тема – отбеляза Пол.

– И аз така си помислих. Няма нужда да си част от заговор, който цели власт над целия свят, за да се усъмнят в етичността ти. Дори членуването в най- невинните организации може да предизвика нежелани ефекти. Те срещу нас, странни ритуали и символи, елитарност, вяра, че само те знаят каква е истината. В много такива общества могат да членуват само мъже. Някои страни, като Полша, например, са забранили тайните организации. В единия край на спектъра стоят всевъзможни тайни братства, в другия са нацистите.

– Какво ви накара да се заинтересувате от тайните общества? – попита Пол.

Маккълоу продължи да крачи напред.

– Вирджинският университет е прочут с тайните си организации. Тук, в кампуса, имаме над двайсет тайни общности. При това говорим само за тези, за които знам .

– Чела съм за Обществото на седемте – обади се Анджела, която, изглежда, разполагаше с неизчерпаем запас от секретна информация.

– О, да! Седемте са толкова тайни, че разбираме, че някой е бил техен член само когато умре и некрологът му се появи в публикациите на университета. Украсяват гроба му с венец от черни магнолии във формата на числото седем. Университетската камбана бие на всеки седем секунди в продължение на седем минути и седмият акорд е дисонансен.

– Джеферсън бил ли е член на някоя от тези групи? – попита Гамей.

– Присъединил се е към Обществото на плоските шапки, когато е посещавал „Уилям и Мери” 1. По-късно Обществото се превърнало в Клуб на плоските шапки.

– Необикновено име, а? – подметна Гамей.

– По онова време студентите носели академични плоски шапки постоянно, не само при завършване.

– Като Хари Потър – кимна Анджела.

Маккълоу се подсмихна.

– Доколкото знам, „Плоските шапки“ си нямат „Хогуортс”, но пък си имат тайно ръкостискане. Навремето редовно са се срещали и са си говорели. Джеферсън признава, че, да го цитирам, обществото няма „никаква полезна цел”.

Гамей върна професора обратно към темата.

– Можете ли да ни кажете какво знаете за Обществото на артишока? – попита тя.

– Съжалявам, че се отплеснах. Правех проучвания за доклада си в университетската библиотека и се натъкнах на една стара вестникарска статия. Един репортер твърди, че докато яздел към Монтичело с надеждата да вземе интервю от бившия президент, видял как Джон Адамс излиза от една карета пред къщата.