Клайв Къслър - Навигаторът

Мисълта за американците я подсети, че трябва да се обади на Остин.

Изкушаваше се да разгледа част от впечатляващите изложби на музея, но един поглед към часовника ѝ подсказа, че обедът е продължил повече, отколкото очакваше.

Тя мина с отривиста крачка през Голямата зала и излезе през главния вход. Застана между високите колони на върха на широкото стълбище, което се спускаше до Пето авеню, и извади от чантата мобилния телефон. Понечи да набере номера на Остин, но се спря, защото си спомни, че той хвърли телефона си в морето в Турция.

Обади се на отдел „Помощ” и попита за основния номер на НАМПД. Зарадва се, когато ѝ вдигна истински човек. Навремето адмирал Сандекър мразеше автоматичната гласова поща и НАМПД бе навярно единствената правителствена служба във Вашингтон, която все още използваше хора на подобни позиции.

Карина остави съобщение на телефонния секретар на Остин, че ще хване такси за гара „Пен” и ще му се обади или от влака, или когато пристигне във Вашингтон. Остави същото съобщение и на телефона в къщата му. Ако не успееха да се чуят, щеше да отиде с такси до хотела си и да чака Остин да ѝ се обади.

Докато говореше по телефона, две очи наблюдаваха всяко нейно движение от предната седалка на едно такси, паркирано до главния вход на музея.

Без да откъсва поглед от мишената си, шофьорът заговори по радиостанция:

– Кани се да вземе такси от „Мет”.

Карина пъхна телефона в чантата си и слезе по стълбите.

Таксито бавно се придвижи напред и шофьорът превключи лампата отгоре, за да покаже, че колата е свободна. Изчисли времето така, че да спре пред Карина точно когато тя стигне до тротоара.

Тя не можа да повярва на късмета си.

Отвори вратата и се качи на задната седалка.

– Накъде, госпожо? – попита през рамо шофьорът.

– Гара „Пен”, ако обичате.

Шофьорът кимна и спусна пластмасовата преграда, която разделяше предната от задната седалка. Таксито потегли и се вля в оживеното движение на Пето авеню. Карина се загледа през прозореца. Ню Йорк беше един от любимите ѝ градове. Обичаше енергията, която излъчваше, културата и силата му, както и безкрайното многообразие на обитателите му.

Понякога се притесняваше, че си няма дом. Беше дете на Европа и Африка и беше част и от двата континента. Живееше и работеше в Париж, но прекарваше повече време на път, отколкото у дома. С нетърпение очакваше отново да отседне в къщата на Остин. Смелият и красив американец ѝ харесваше и тя му завиждаше на начина, по който балансираше кръстосването по света и усамотяването у дома. Трябваше да поговори с него, да го попита как успява да извлече най-доброто от двата свята.

Усети някакво благоухание, сякаш в колата бе влязла жена с тежък парфюм. От миризмата ѝ се зави свят. Опита се да отвори един прозорец, но ръчката не работеше. Мирисът стана по-силен. Струваше ѝ се, че се задушава. Премести се от другата страна на седалката и се опита да отвори другия прозорец. Не успя.

Вече ѝ бе прилошало много. Щеше да припадне, ако не си поеме чист въздух. Почука на преградата, за да привлече вниманието на шофьора. Той не отговори. Тя погледна към идентификационната му карта и си помисли, че лицето на снимката не съответства на неговото. Сърцето ѝ заби по-бързо, обля я студена пот.

„Трябва… да… се… махна.”

Заудря с юмруци по пластмасовия прозорец. Шофьорът погледна към огледалото за обратно виждане. Тя видя очите му. Безчувствени. Отражението в огледалото започна да се размива.

Ръцете ѝ бяха тежки като олово. Не можеше да повдигне юмруците си. Отпусна се на седалката, затвори очи и припадна.

Шофьорът отново погледна в огледалото. Удовлетворен, че Карина е в безсъзнание, натисна един бутон на таблото, за да спре притока на газ към задната седалка. Излезе от Пето авеню и се насочи към река Хъдсън.

След няколко минути спря таксито до будката на пазача при входа на участък, заграден с ограда. Пазачът му махна да насочи колата към летището за хеликоптери на брега на реката. Двама мъже със сурови лица стояха до хеликоптер, чиито ротори лениво се въртяха.

Таксито паркира до хеликоптера. Мъжете отвориха вратите на задната седалка, извадиха отпуснатото тяло на Карина и го натовариха в хеликоптера.

Единият седна на пилотското място, а другият се настани до Карина с метален контейнер в ръка, готов да я упои с още газ, ако започне да се съвзема.

Роторите се завъртяха по-бързо. Хеликоптерът се люшна и се отдели от земята. Само след секунди машината се превърна в точка в небето.