Клайв Къслър - Навигаторът

– Доста е ръждясал – отговори Остин, взе обратно плочицата и я пъхна в чантата.

Отново прегледаха снимките, направени от машината при първото ѝ преминаване над останките и стигнаха до нов извод за дължината на кораба. След гмуркането си Остин смяташе, че е по-скоро седемдесет метра.

– Едно е сигурно – обобщи Дзавала. – Това не е малка лодка за гребане.

Мобилният телефон на Остин иззвъня.

– Май сте попаднали на голяма находка – каза от другия край Дженифър, изследователката от НАМПД. – Автентичен дванайсетболтов военноморски шлем за гмуркане, модел МК, с четири прозореца. „Морс” е компания за месингови изделия, която започнала да се занимава с шлемове по време на Гражданската война.

– Този тук изглежда много по-нов – възрази Остин.

– Така е. Вашият шлем е произведен през 1944 година. Моделът на МК съществува някъде от началото на двайсети век. С времето го усъвършенствали. Вършел страхотна работа на флота, използвали го за ваденето на всички подводници по време на Втората световна война.

– Това означава ли, че за последен път е бил използван по време на войната?

– Не е задължително. Някой може да го е открил в склад или магазин. Ако е в добро състояние, може да донесе много пари. Много колекционери ще искат да го купят.

– Жалко, че не знаем кой е собственикът – измърмори Остин.

– Не мога да ви кажа кой е гмуркачът, но проверих архивите на флота и открих кой го е използвал по време на войната. Гмуркач на име Честър Хъчинс. Според архивите след войната го купил като сувенир. Пише, че живее в Хавър де Грейс, Мериленд.

Остин познаваше крайбрежния град близо до устието на ректа Съскуехана.

– Познавам мястото. Благодаря. Може би семейството му все още живее там.

– Поне един член със сигурност. Госпожа Честър Хъчинс. Имате ли химикалка?

Остин намери една в кутия с резервни части и надраска номера в полето на картата. Благодари на Дженифър и предаде информацията на Дзавала.

– Звучи като солидна нишка – отсъди приятелят му.

– По-солидна не може и да бъде – отговори Остин.

Набра номера. Вдигна някаква жена. Остин се поколеба. Не искаше да става причина някой да получи сърдечен удар. Но нямаше деликатен начин да ѝ съобщи новината.

Попита я дали е роднина на Честър Хъчингс.

– Да, роднина съм му. Искам да кажа, бях . Той почина преди много години. Моля, кой се обажда?

– Казвам се Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело. Днес с един приятел се гмуркахме до потънал кораб в Чесапийк и открихме шлем за гмуркане. Установихме, че е бил на съпруга ви.

– Мили боже! – промълви тя. – След толкова време.

– Искате ли да ви донесем шлема, госпожо Хъчинс?

– Да, ако обичате. Ще ви дам адреса си.

Разговорът им продължи още няколко минути, след което Остин затвори.

Дзавала беше слушал внимателно.

– Е? – попита той.

Остин сви в кръг палеца и показалеца си.

– Бинго! – ухили се той.

1На английски този вид лодка се нарича catboat, т. е. котешка лодка, лодка-котка – Б. пр.

2Приятелю (исп.) – Б. пр.

Карина имаше чувството, че лети.

Обядът с двамата организатори на изложби в ресторантчето в градинката на Музея на изкуствата „Метрополитън” мина много по-добре, отколкото очакваше. Нещата се развиваха така, както искаше. Най-накрая!

Организаторите ентусиазирано приеха теорията ѝ, че ако разгласят както трябва кражбата на Навигатора, сензацията ще привлече хората към музея. Едва сдържаха въодушевлението си, докато тя им описваше дългото си търсене на статуята, неуспешния опит за кражба и последвалия успешен.

Организаторите си подхвърляха идеи така, сякаш играеха тенис на маса, и припряно водеха бележки в електронните си органайзери.

Навигатора щеше да си има отделна зала – изложба вътре в изложбата. В нея щяха да изложат снимки на статуята, направени от фотографа на „Нешънъл Джиографик” по време на разкопките в Сирия, снимки на Иракския музей, на египетските пирамиди, на контейнеровоза, на „Смитсониън”... изобщо на всички парченца от пъзела. В центъра щеше да има празен пиедестал, запазен за статуята.

Заглавието на изложбата щеше да е нещо очевидно: „Изчезнал”.

Това щеше да е най-голямото постижение в историята на музейното дело. Истинска бомба !

Докато слизаше с асансьора от разположеното на покрива кафене, Карина се усмихна вътрешно. „Американци!” – помисли си тя. Може и да имаха проблеми със световната икономика, но все още бяха способни да продават пясък в пустиня.