Клайв Къслър - Навигаторът

Потъна на около метър в облак от мехурчета. За кратко го побиха тръпки, преди студената вода, просмукала се между кожата и костюма му, да се затопли до телесна температура. Със силни удари на мускулестите си крака той заплува надолу в потъмняващата вода към сребристозеления блясък от светлините на машината.

Озова се точно до нея, след което заплува напред пред обектива и вдигна палци. Дзавала наклони предната част на машината нагоре-надолу, сякаш кимаше. В отговор Остин му махна и доплува да огледа гредите. Дървото определено беше овъглено.

Тъкмо се обръщаше отново към шлема, когато видя, че наблизо лежи някакъв правоъгълен предмет. Зърна, както му се стори, каменна или глинена плочица, квадратна, широка двайсетина сантиметра и дебела пет-шест. От едната ѝ страна имаше издълбани линии.

Остин пъхна плочицата в чантата, прикрепена към компенсатора му за плаваемост, и насочи цялото си внимание към шлема. Разчисти растителността около основата му. Шлемът все още беше прикрепен към нагръдник. Остин започна да рови в тинята. От външния ръб на нагръдника стърчаха назъбени късчета гниещ брезент.

Остин усети по гърба си тръпка, която не беше предизвикана от температурата на водата.

Той откачи от компенсатора си за плаваемост едно фенерче, включи го и насочи лъча през решетката. От другата страна в него се взряха празните очи на човешки череп.

Остин се замисли какъв да е следващият му ход. Като повечето хора, които си изкарват прехраната в морето, и той изпитваше дълбоко уважение към мокрите гробове. Можеше да изплува и да съобщи на властите за откритието си. Но тежката длан на полицейските гмуркачи можеше да унищожи всички тайни на потъналия кораб.

Той обви ръце около шлема и внимателно го изтегли. Черепът вътре се търкулна. Остин се постара да не гледа към зловещите очни орбити и извади една подемна торба. Завърза въжетата ѝ за шлема и я наду с въздух от бутилката. Напълни компенсатора си за дълбочина, стисна шлема и бавно изплува на повърхността.

Дзавала беше наблюдавал на монитора на машината примитивното усилие за изваждане на останките. Когато главата на Остин се показа от водата, той му хвърли въже. Остин го завърза за шлема, за да му попречи да потъне. Подаде на Дзавала кислородната бутилка, колана си за тежест и плавниците, след което се покатери по стълбичката.

Двамата приведоха гръб над въжето и изтеглиха шлема на палубата.

Остин дръпна качулката си и коленичи до него.

– От старите е – отбеляза той. – Навярно лежи там от години.

Дзавала огледа маркуча за въздух, пластините за уши и тези за лице. Прокара пръсти по металния купол.

– Изработката е невероятна. От месинг и мед е – опита се да вдигне шлема и нагръдника. – Това сладурче сигурно е тежало над двайсет и пет килограма. Човекът, който го е носил, трябва да е бил адски як.

– Недостатъчно – възрази Остин.

– Подозирах, че е така – въздъхна Дзавала и хвърли поглед към отвора на шлема. – Чудя се кой ли е бил.

Остин изстърга растителността и разкри приковано към предната част на нагръдника овално парче метал, на което бе гравирано името на производителя на шлема. Гравираните букви показваха, че е бил изработен от компанията „МОРС ДАЙВИНГ ИКУИПМЪНТ” от Бостън. Под името на производителя имаше сериен номер.

– Може би това ще ни подскаже отговора.

Остин позвъни по мобилния телефон в отдела за морска история на НАМПД. Представи се на една изследователка, която на свой ред се представи като Дженифър, и ѝ даде информацията от табелката. Дженифър попита и за номерата на ремъците и обеща, че ще провери и ще му се обади.

Дзавала се беше върнал при контролното табло на машината, за да я извади на повърхността. Издърпа я от водата, а Остин нави управляващия кабел и го остави на палубата. Точно тогава зърна чантата си. Отвори я и извади плочицата. Под водата изглеждаше сивозеленикава, но след като изсъхна, придоби по-скоро кафяв цвят. На едната страна бяха издълбани няколко пресичащи се прави линии, дълбоки около сантиметър. Той я подаде на Дзавала.

– Намерих я до шлема. Помислих си, че ивиците са някакви естествени промени в глината, но сега вече не съм толкова сигурен.

Дзавала завъртя плочата под различни ъгли, за да види как светлината пада на повърхността ѝ.

– Тези линии са прекалено близо една до друга и твърде дълбоки, за да са естествени – каза той. – Срещуположните стени са идеално равни. Определено е дело на човешка ръка. Как е твоят финикиец?