Клайв Къслър - Навигаторът

– Сякаш нещата и бездруго не са достатъчно странни – усмихна се нервно Карина. – Какво ще правим оттук нататък?

– Ще обядваме, ще се насладим на гледката и слънцето, след което ще проверим докъде е стигнал Ханли с гипсовия модел, който прави по отливките.

– Мислиш ли, че моделът ще ни подскаже нещо?

– Надявам се. Някой не е искал да открием втората статуя. Мисля, че вече разбрахме всичко, което можем да разберем в Турция. Утре самолетът на НАМПД потегля обратно за Щатите. Можем да прегрупираме силите си у дома. Искам да разбера нещо повече за Балтазар.

– А аз трябва да спася каквото е останало от експозицията, която ще обикаля Щатите. Кърт! – внезапно изшептя Карина. – Не се обръщай! Мисля, че на масата отзад седи един от мъжете, които ни нападнаха на лодката.

– Може просто да си се припознала.

Той стана от мястото си и мина зад Карина. Сложи ръце на облегалката на стола ѝ и бързо огледа масите. Един мъж забеляза, че Остин поглежда към него, и вдигна вестник, сякаш го четеше.

– Права си. Ще ида да видя какво е намислил.

Карина с ужас видя как Остин се насочва право към мъжа, дръпва вестника и се взира изпитателно в лицето му.

– Ку-ку!

Мъжът сви устни.

– Трябва да спрем да се срещаме така – каза му Остин. – Дори името ти не знам.

– Казвам се Бък. Няма да ти се наложи да го помниш дълго обаче. Мъртъв си, Остин!

– Как успяхте да излезете от гората?

– Повикахме подкрепление.

Остин огледа якото тяло и военната подстрижка.

– Американски акцент. Зелените барети или Делта Форс?

– Нито едното, нито другото, умнико. Морски тюлени – обясни мъжът с горда усмивка.

– Това обяснява защо плуваш толкова добре. Тюлените са добра част. Защо са те изхвърлили?

Изглежда улучи болно място, защото усмивката изчезна от лицето на мъжа.

– Излишна грубост.

– За кого работиш сега? – настоя Остин.

– За един човек, който иска да те види мъртъв.

– Съжалявам, но трябва да разочаровам работодателя ти.

Мъжът се изхили.

– Те искат да страдаш, но аз ще го направя бързо. Длъжник съм ти. Когато уби Ридли, станах шеф на групата. Огледай се.

Остин се огледа. И другите двама мъже, които за последно бе видял да плуват към брега, бяха тук. Единият се бе облегнал на една стена. А вторият седеше на една маса. Всички гледаха към Остин така, сякаш искаха да го видят в чиния за вечеря.

– Виждам, че си довел и останалата част от отбора по плуване.

– Хайде да ни съдействаш. Така ще мине по-безболезнено за дамата.

– Ще убиеш и нея бързо и безболезнено?

Бък поклати глава.

– Работодателят ми има други планове за нея.

– Приятно ми беше да си побъбрим, Бък. Ще обясня на госпожица Мечади, че ситуацията ни е безнадеждна.

Без да бърза, Остин се отправи към масата, на която седеше Карина със застинало от страх лице.

– Права беше – обърна се той към нея. – Трима са. Искат главата ми, но теб те искат жива.

– Мили боже! Какво ще правим?

– Мястото е прекалено оживено и затова в момента няма да предприемат нищо. Хайде да се поразходим.

Остин поведе Карина към портата на двореца. Преследвачите им поддържаха дистанция от трийсетина метра. Остин се помъчи да си припомни разположението на Топкапъ и парка около него. Търсеше скривалище, където да са в безопасност, макар и временно.

Хрумна му една идея – не беше кой знае какво, но поне щяха да спечелят време.

Карина видя леката усмивка на лицето на Остин и се зачуди дали приятелят ѝ не е полудял.

– За какво си мислиш? – попита тя нервно.

– Няма време за въпроси. Просто прави това, което ти кажа.

Карина беше независима жена, която настръхваше, когато някой ѝ каже какво да прави. Остин обаче беше човекът, който напоследък я измъкваше от напечени ситуации. Тя усети как той леко подръпва ръката ѝ и ускори крачка, за да не изостава.

Остин я поведе покрай въоръжените с фотоапарати тълпи, които кръжаха в двора пред Съкровищницата. Двамата бързо заобиколиха ъгъла на елегантна мраморна сграда, в която някога се бе помещавала библиотеката на султана, и хукнаха напред. Пробягаха през украсената Порта на щастието и влетяха в друг широк двор. Остин я поведе надясно и двамата профучаха през отворената стая, в която някога се бяха срещали везирите на султана. Очите му бяха приковани в дълга редица колони и будка за билети за харема на Топкапъ.

Извадиха късмет. Продавачът, който обикновено стоеше на вратата, се беше отдалечил да изпуши една цигара.