Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Имате ли някаква представа къде би могъл да излиза?

— Предполагам, че също като другите завършва в някое езерце, което или е пълно, или не е. Зависи от общата височина на водния хоризонт. Какво търсехте под водата?

Гемей събра косата си отзад и изцеди половин литър вода от нея.

— Надявах се да намеря някакъв отвор, който да извежда в друга пещера или над водния хоризонт.

— Ей сега се връщам. — Тя се надигна, бързо приближи стълбите, водещи към изхода на пещерата, безшумно ги изкачи и изчезна в горния им край. След няколко минути се върна. — Няма как да се промъкнем покрай пазача — отбеляза със съжаление тя. — Натрупали са камъни пред входа. Не че не можем да ги отместим, но ако се опитаме, ще ни чуе.

С ръце на хълбоците, Гемей отново заразглежда тяхната тъмница и накрая закова поглед в снопа светлина, идващ от дупката в тавана, високо над басейна.

Чи проследи погледа ѝ.

— Древните пробивали такива дупки, за да могат да спускат през тях кофи до сенота. Така не се налагало да ходят надолу и нагоре всеки път, когато решат да си сготвят.

— Не е в средата — отбеляза тя и наистина, отворът бе по-близо до едната стена.

— Si. Когато започвали да копаят отвън навътре, не са могли да улучат точно средата. Пък и това не е имало никакво значение, доколкото при всички случаи кофите им стигали водата.

Гемей отиде до самата вода и погледна нагоре. Отворът беше обрасъл с растителност, която се спускаше и вътре в него, като ограничаваше достъпа на светлина.

— Това там, дето е провиснало, прилича на лиана.

Професорът присви очи към купола.

— Може би не е само една. Зрението ми вече не е същото като едно време.

Беше ред на Гемей да присвие очи. Чи бе още далеч от бялото бастунче, каза си тя. Даже и с нейното отлично зрение, втората лиана едва се забелязваше. Сведе поглед. Голяма част от стената беше в сянка. Но нямаше причина да приеме, че тя по нещо се различава от подводната си част, която вече бе изследвала.

— Трудно е да се каже със сигурност при това слабо осветление, но оттук ми се струва, че тая стена е по-лесна от стените, които съм изкачвала в Западна Вирджиния. Жалко, че не разполагаме с малко клинове и пикел. — Тя се засмя. — Глупости, готова съм да се съглася и на швейцарски армейски нож.

Чи се загледа замислено в пространството.

— Може би разполагам с нещо по-добро от швейцарски нож.

Той бръкна под ризата си, измъкна през плата кожена връв и я подаде на Гемей. В сумрака на пещерата висулката на нея наподобяваше плава на граблива птица.

Гемей пое предмета в ръка. Зелените очи блещукаха, дори и при тази слаба светлина, а белият клюн направо грееше.

— Красива е. Какво е това?

— Това е амулет. Кукулкан — богът на бурята. Майският еквивалент на ацтекския Кетцалкоатл — пернатата змия. Главата е направена от мед, очите са от нефрит, а клюнът е кварцов. Нося го за късмет и за да си обрязвам пурите с него.

Амулетът лежеше удобно в ръката ѝ. Тя насочи късия як клюн напред.

— Кажете, доктор Чи, много ли е твърд варовикът?

— Изграден е от калциев карбонат и мидени черупки. Твърд е, но ронлив, както може да се очаква.

— Питам се, дали няма да успея да издълбая хватки и стъпенки в тая стена. Колкото да стигна до лианите. — Нямаше представа, какво ще да прави, ако излезе от пещерата, но все щеше да измисли нещо.

— Възможно е. Кварцът е твърд, почти колкото диамантът.

— В такъв случай бих искала да заема тази змия птица за малко.

— Заповядайте! — отвърна професорът. — Може пък силата на боговете да ни помогне да се измъкнем от тая дупка.

Гемей пак се отпусна във водата, преплува басейна, после покрай стената стигна до една издатина във варовика. Като се хвана с една ръка за нея, тя протегна другата и напипа малка вдлъбнатина по-високо. С помощта на амулета я разшири, колкото да пъхне пръсти в нея. Тогава се набра нагоре и сложи коляно върху издатината. Започна да дълбае още по-високо. Успяла веднъж да се изправи в цял ръст върху издатината, работата заспори повече. Прилепила лице към твърдата повърхност на скалата, тя сякаш усети някаква близост до нейната скрита същност. Както и очакваше, камъкът беше дупчест и набразден. Използваше естествени неравности или просто разширяваше съществуващи дупки. Косата ѝ се покри с бял прах. Налагаше се да спира от време на време, за да си бърше носа в рамото. Една хубава кихавица можеше да я накара да литне.

Как го правеше тоя Спайдърмен с такава лекота? Какво ли не би дала за ония паяжиногенератори, дето все си ги носеше около китките. Висенето на ръце си бе изтощително само по себе си. Най-много я мъчеше обаче необходимостта да човърка, с вдигната над главата ръка. Рамото я болеше и често ставаше нужда да отпуска ръката си надолу, докато кръвообращението се възстанови. Помисли си дали болката във врата ще отшуми изобщо някой ден.