Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Тялото на мисис Уингейт се бе строполило в кабинката. Беше в розова хавлия, сякаш тъкмо е излизала от душа, когато е била убита и натикана обратно. Нямаше кръв, но главата и бе извита по странен начин. Остин излезе навън, където Траут отново говореше с централата.

— Семейство Уингейт са изпратили снимки заедно с оригинала на заявлението си — каза той.

— В мотела сигурно имат факс — каза Остин.

Отидоха в офиса и Траут каза, че той се е обаждал по телефона. Имаше факс, при това чисто нов и дежурният съобщи номера му на Траут. Предадоха го в НАМПД и за броени минути снимките пристигнаха. Възрастната двойка на тях нямаше нищо общо с когото и да било от тукашните, жив или мъртъв. Остин и Траут разпитаха дежурния, закръглен, оплешивяващ мъж на около петдесет години. Той беше още като попарен, но се оказа полезен свидетел. Годините, прекарани на рецепцията в общуване с хора, бяха изградили у него остър поглед за дребните неща.

— Видях ги да се прибират късно следобед и си отидоха право в стаята. — После дойде бурята. Когато дъждът спираше, колата им тръгна нанякъде. След известно време се върна. Уингейт отиде до стаята и след малко мина да плати. В брой. Почти не го познах — каза дежурният.

— Защо? — попита Остин.

— Ами, беше си обръснал брадата. Нямам представа защо му беше. Виждаше се белег.

— Май не разбирам за какво изобщо говорите — обади се Остин.

Човекът очерта с пръст една въображаема линия през бузата си, от окото до ъгълчето на устата.

— Дълъг оттук дотук.

Остин и Траут разговаряха със служителя, докато дойде полицията за разпит. После се качиха в хеликоптера и по нареждане на Остин, пилотът прелетя над пътната мрежа около разкопките. Забелязаха десетки светлини от фарове, но нямаше как да знаят в коя кола се вози Уингейт. И дали изобщо се вози. Насочиха се обратно към ранчото, чиито пламъци се забелязваха от мили разстояние.

Остин разказа на Нина и Завала за събитията в мотела. За убийството на мисис Уингейт и за изчезването на съпруга ѝ.

— Не мога да повярвам, че Уингейт е един от тях — каза Нина.

— Точно затова номерът му мина. Успя да сложи бомбата в бараката за секунда. Много е добър, който и да е. Направи го под носа ни.

Нина потрепери:

— А коя ли е била тая бедна жена?

— Засега не знаем. Може би няма и да научим. — Остин замълча за малко. — Мисля си за тоя Уингейт или както там му е името. Малко преди да гръмне бомбата, той помаха с ръка сякаш искаше да каже «елате да ме хванете». А и друго нещо. Нямало е защо да се бръсне точно в тоя момент. Можел е да си остави маскировката и да го направи по-късно. Сякаш се гаври с нас. Или ни показва презрението си.

Завала се опита да внесе малко оптимизъм в ситуацията.

— Е, поне адмиралът няма да разбере, че сме си играли с благородния му профил.

— Сигурно вече знае, Джо.

— М-да, май си прав. — Завала сложи ръце на хълбоците и се загледа в жарта. — И сега какво?

— Другите могат да се оправят тук. Ние тръгваме за Тъксън да ударим по една глава някъде. Сутринта летим за Вашингтон.

— Тия момчета са доста по-умни и организирани, отколкото си мислим — отбеляза Завала. — Взели са си поука от урока, който им дадохме на «Нерей».

— Резултатът е равен. — Погледът на Остин си възвърна стъклената студенина. — Да видим кой ще вкара победния гол.

←70

Корал — птичи двор в мексиканско стопанство.

Юкатан, Мексико

Налягането в ушите на Гемей накара вградения дълбокомер да ѝ съобщи, че се намира на повече от девет метра под черното водно огледало. Плуваше насам-натам като рибка в търсене на храна из аквариум и след всеки траверс се издигаше по-нагоре. Ръцете ѝ опипваха хлъзгавата повърхност на невидимата стена, замествайки безполезните усилия на зрението.

Предната година бе започнала да се гмурка без апарат, просто така, заради вкуса на промяната. Увеличила бе престоя си под вода до две минути.

Варовиковата повърхност беше цяла в бразди, пукнатини и дупки, но никоя от тях не бе достатъчно голяма, за да може да мине през нея. Излезе на повърхността, преплува басейна и се измъкна на ръба му, за да си почине и да си поеме дъх.

Чи прочете разочарованието по лицето ѝ.

— Нищо ли?

— Mucho nada 71. Моля да извините слабия ми испански. — Избърса водата от очите си и огледа кухината. — Казахте, че има коридори, извеждащи от това помещение.

— Да, изследвал съм ги. Всички са задънени. Само един не е, но той пък свършва във вода.