Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Семейство Уингейт, капнали от копаене и пресяване, се бяха прибрали в мотела си по-рано. Нед, Карл и Завала бяха заели дъгообразна позиция в пристройките отвъд стария корал 70. Пред тях се разкриваше широка панорама на просналата се до хоризонта пустиня. Групата от бензиностанцията щеше да заеме пътя след смрачаване.

Силен порив на вятъра загреба пясък, а няколко огромни дъждовни капки тупнаха на земята, докато Нина и Остин влизаха в къщата. Траут беше в кухнята, единственото място в цялата къща, което все още имаше покрив. Дъждът прокапа през няколкото дупки и бързо образува вадички на пръстения под, но общо взето, интериорът беше сравнително сух и защитен. Безформената дупка на някогашната врата гледаше към фургоните. Между отделни кирпичи, като шпионки по стените на замък, прозираха фуги.

Този порив на вятъра и капките дъжд бяха най-обикновено въведение. Една истинска гръмотевична буря в пустинята не се задоволява само, да се появи и да пусне няколко безцелни мълнии. Тя си избира определено място, висва отгоре му и го засипва с потоци вода и къдрави мълнии една през друга, а в отделни случаи и по няколко наведнъж. След това си тръгва с неохотна злост, присъща по-скоро на човека, блъскайки земята, като артилерийски преграден огън, чиято цел е пълното унищожаване на врага.

В халогенната светлина на почти непрестанните мълнии, дъждовните капки изглеждаха като замръзнали. Докато Траут се занимаваше с пряко наблюдение, Остин поддържаше връзка с постовете чрез портативна радиостанция. Трябваше да крещи, за да го чуят в шума от гръмотевиците и поройния дъжд.

Наблюдателите бяха инструктирани да се свързват на определени интервали или веднага, ако се случи нещо непредвидено. Хората откъм пустинята се обаждаха с имената си. Шестимата от старата бензиностанция бяха наречени група А. Екипажът на хеликоптера, наречен просто група Б, трябваше да стои на прослушване и да пази радиотишина.

Радиото на Остин изпращя, като от статично електричество, но всъщност беше шумът от дъжда.

— Нед вика базата. Нищо.

— Роджър — отвърна Остин. — Карл, обади се.

След секунда се чу:

— Карл. Същото.

Взел присърце предупреждението на Остин да се правят къси съобщения, Джо само каза:

— Същото.

После се обадиха от пътя:

— Група А. Негативно.

Дъждът продължи близо час. Когато си тръгна, взе и преждевременно падналата тъма, разкъсвана сегиз-тогиз от някоя светкавица в далечината. Прясно измития въздух ухаеше на градински чай. Радиото продължаваше докладите си. Всичко беше спокойно, докато се обадиха от пътя:

— Група А до базата. Наближава кола. Заемаме позиции.

Според плана двама трябваше да спрат колата, а други двама да ги прикриват. Петият наблюдаваше тила на вторите двама, а шестият поддържаше радиовръзка с всички.

Остин отиде до входа и присви очи към пътя. Фаровете приличаха на светещи топлийки в мрака.

След минута се чу:

— Даваме сигнал на колата да спре… спира. Приближаваме внимателно.

Остин затаи дъх. Нямаше никаква причина някой да идва тук по това време. Представяше си как хората отиват към колата от двете страни със заредено оръжие. Надяваше се да не се окаже заблуждаващ ход, докато главният удар се подготвя на друго място. Бързо се свърза с наблюдателите от пустинята. Всичко беше спокойно.

След няколко напрегнати мига от пътя съобщиха с по-спокоен глас:

— База, знаете ли човек на име Джордж Уингейт?

— Да — отвърна Остин, — какво за него?

— Той кара колата.

— Възрастен човек. С бяла коса и брада?

— Точно. Казва, че работи на разкопките.

— Така е. Съпругата му с него ли е?

— Негативно. Сам е.

— Какво прави тук?

— Казва, че жена му си е забравила книгата. Оставила я в тоалетната на фургона. Щял да дойде по-рано, но му попречила бурята. Инструкции?

Остин се усмихна.

— Добре, пускайте го.

— Ясно.

След миг фаровете разрязаха тъмнината пред наближаващата кола. Буикът на Уингейт спря между единия фургон и желязната барака. Вратата се отвори и от нея излезе мъж. Високата фигура на Уингейт се скри зад фургона. След минута се появи отново, стиснал нещо под мишница. Спря се и направи странен жест — извърна се към къщата и махна с ръка. Остин беше убеден, че жестът не е случаен. После Уингейт се качи в колата си и замина. Остин погледна към Нина, седнала върху стар касапски дръвник. Тя видя объркания израз на лицето му и попита с интерес:

— Някакъв проблем?