Клайв Къслър - Загадката „Серпента

По средата на изкачването, хвърли поглед надолу. Бялата риза на професора едва личеше, като неясно петно в мрака. Той следеше напредването ѝ.

— Добре ли сте, доктор Гемей? — попита с еклив глас.

Тя изплю варовикова кашица. Не особено подходящо за дама, но какво да се прави.

— Фасулска работа.

По дяволите, щеше ѝ се оня идиот с жълтите бивни да не ѝ бе свил часовника, преди да ги тикнат под земята. Беше загубила представа за времето. Светлината избледня. Слънцето вероятно залязва. Тропическата нощ се спускаше със скоростта на гилотина. Скоро вътре щеше да стане тъмно като в рог. Да се хванат лианите беше трудна задача, дори когато се виждат. В тъмното ставаше невъзможна.

Доктор Чи, изглежда, усети съмненията ѝ. Успокояващият глас отново долетя от ниското, за да ѝ каже, че се справя добре, че почти е успяла. И ето, тя наистина беше там, където стената започва да се извива в свода на тавана. Леко извърна глава и видя, че се е изравнила с краищата на лианите. Издигна се още малко, за да си осигури резерв, в случай че скокът се окаже неточен. Сега беше под самата извивка. Напрежението в уморените пръсти си казваше думата. Трябваше да действа или много бързо, или изобщо да не действа.

Още един бърз поглед. Лианите бяха на около два метра от стената.

Прецени всяко движение. Само че бързо! Извърши скока мислено. Отблъскване от стената, рязко извъртане в средата на полета, вкопчване в лианите и увисване. Както бе казала на професора, фасулска работа.

Пръстите ѝ бяха като чужди. Изви рамо под ъгъл към стената.

Няма повече време. Хайде!

Пое си дълбоко дъх и се хвърли.

Извъртя тялото, описващо парабола, и стръвно посегна към лианата. Първо я докосна, после я сграби. Суха и трошлива. Разбра, че няма да я удържи. Посегна с една ръка към втората. Усети, как я чупи.

И падна надолу.

Цопна във водата, стиснала безполезното растение в ръка. Нямаше време да нагласи тялото си за правилно гмуркане. Падна върху лявата си страна. Болка прониза ръката и бедрото ѝ. Прехапа устни и заплува към брега с някакъв непознат, страничен стил.

Неочаквано силната ръка на Чи я хвана за китката и ѝ помогна да излезе. Тя остана за малко седнала, разтриваща бедро в опит да отпъди болката.

— Как сте?

— Добре съм — отвърна тя на пресекулки. Ударът ѝ бе извадил въздуха. — И това, след толкова усилия. — Протегна амулета към Чи. — Май, боговете имат други планове за нас.

— От видяното ми се струва, че е трябвало да ви дарят с криле.

— Бих се примирила и с парашут. — Тя избухна в смях. — Сигурно съм представлявала внушителна гледка, полетяла надолу с тия клонки в ръка. — Хвърли ги настрани.

— Мисля, че Тарзан не бива да се опасява от по-нататъшна конкуренция, доктор Гемей.

— И аз съм на това мнение. Разкажете ми още един път за коридора. Онзи с водата.

Професорът я хвана за ръка.

— Елате! — каза той, — ще ви заведа!

Кухината бе потънала в почти пълен мрак и тя си помисли, че със същия успех можеха да я поведат и към пъкъла. В един момент той спря и след миг пламъчето на газовата му запалка лумна и хвърли гротескни сенки по грапавите стени.

— Пазете главата си! — предупреди я Чи. — Таванът е нисък, но вече сме близо.

След малко проходът се разшири и стана по-висок. Той започна леко да се спуска и спря изведнъж пред отвесна стена. В основата ѝ имаше езерце.

— На това място тунелът се спуска под водния хоризонт, обясни Чи. — Нямам представа къде води.

— Но е възможно да излиза и нагоре, нали.

— Si. Земята на Юкатан представлява варовикова пчелна пита, с хиляди и хиляди проходи, кухини и пещери, дълбани от водата през вечността.

Гемей потръпна. Не толкова от влага и студ, колкото от клаустрофобичното усещане, което отсега ѝ внушаваше представата за спускането в пълния с вода тунел. С усилие на волята прогони тия мисли, но не всички.

— Професор Чи, ще проверя дали оттук се излиза някъде. Мога да задържа дъх около две минути, което дава време да се измине доста голямо разстояние.

— Много е опасно.

— Не повече отколкото да седим тук и да чакаме ония шегобийци да решат кога именно да ни зазидат завинаги. След като онова зъболекарско недоразумение се позабавлява, разбира се.

Чи не започна да спори. Знаеше, че е права.

— Е — каза Гемей, — време е за потапяне.

Спусна се във водата и започна шумна серия много дълбоки вдишвания, за да обогати с кислород дробовете си. Когато усети леко замайване от действието му, тя се потопи и опипа входа на тунела. Излезе отново и докладва резултатите от проучването си: