Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Кажете ми, какво знаете за маите? — попита Чи, като ѝ подаваше спретнато затънат сандвич.

Тя махна чистото фолио и захапа тортилята, преди да отговори:

— Знам, че са били свирепи и в същото време привлекателни. — Направи широк жест във въздуха. — Били са невероятни строители. Цивилизацията им се е сринала, но никой не знае със сигурност защо.

— Загадката е по-малка, отколкото някои си мислят. Културата на маите търпи много изменения в хода на вековното си съществуване. Войни, революции, лоши реколти. Но краят настъпва в резултат от нахлуването на конквистадорите и последвалия го геноцид. Докато дошлите след Колумб избиват нашия народ, други унищожават неговата култура. Един монах, Диего де Ланда, пристига с конквистадорите и става епископ на Юкатан. Изгаря всички майски книги, до които успява да се докопа. Нарича ги лъжи на дявола. Можете ли да си представите подобна катастрофа в Европа и пораженията която би нанесла? Дори Хитлеровите щурмоваци не са били така старателни. Оцелели са само три книги, за които знаем.

— Колко тъжно. Няма ли да е чудесно, ако някой ден се намерят още? — Гемей загледа долината от високото си място. — Какво е това тук?

— Отначало мислех, че е чисто научен център, далеч от кървавите жречески ритуали, в който се провеждат изследвания. Но колкото повече неща откривах, толкова по-ясно виждах, че става дума за част от много по-значимо цяло. Наречете го, ако щете, архитектурна машина.

— Не мисля, че разбирам.

— И аз не съм сигурен, че разбирам. — Чи измъкна смачкана цигара от джоба на ризата си и я запали с думите: — Човек може да си позволи някои малки пороци с напредване на възрастта. — Пое глътка дим. — Нека да започна от малкото. Фриза и обсерваторията.

— А голямото?

— Разположението. Намирал съм подобни съоръжения и на други места. Заедно взети, те напомнят силно увеличен чертеж на електрическа верига.

Гемей не можа да сдържи усмивката си.

— Да не искате да кажете, че маите са могли да прибавят и компютърната наука към останалите си постижения?

— Грубо казано, да. Нямам предвид машина на IBM с нейните безкрайни гигабайта. По-скоро нещо като кодираща машина. Ако знаем как да я използваме, бихме могли да дешифрираме тайните на тези камъни. Разположението им не е случайно. Прецизността, с която са подреждани, е забележителна.

— Тези изображения… толкова са странни. Тая конска глава. Какво разказват йероглифите?

— Разказват за едно дълго плаване, извършено преди много години от стотици хора, и много богатства.

— Натъквал ли сте се на тази история другаде?

— Да.

— Но защо тук, толкова далеч от брега?

— И аз съм си задавал този въпрос. Защо не при паметниците на Тулум, на самия залив? Елате, ще ви покажа нещо, което може би дава обяснение!

Разтребиха и се отправиха към другия край на долината, където отново започваше гора. Спуснаха се между дърветата по полегат склон. Въздухът охладня малко и доби тинест аромат. Стигнаха брега на бавна река. Чи я посочи и каза:

— Виждате как са ерозирали бреговете горе на високото, което показва, че някога реката е била по-голяма.

— Някой на кораба каза, че в Юкатан няма реки.

— Вярно. Юкатан е в голямата си част една огромна варовикова плоча. С много дупки, кухини и пещери. Ние се намираме по на юг, в Кампече, където теренът е малко по-различен. Колкото повече наближавате Петен и Гватемала, градовете на маите започват да се разполагат край реки. И точно това си мислех, да не би този кораб да е осъществявал връзка между отделните селища.

— Прав сте, имало е река, но не мисля, че е била достатъчно голяма за кораб с такива размери. С високите си нос и бордове, с тази издължена носова част, съдът е предназначен за открито море. Има нещо друго. Рибата, която първоначално взех за делфин. Соленоводно животно. — Тя замълча за миг. — Какво е това?

Слънцето се отразяваше от нещо лъскаво в далечината. Тя направи няколко стъпки към реката. Чи я последва. На брега беше изтеглена очукана алуминиева плоскодънка, движена от стар, извънбордов «Мъркюри». — Това трябва да се е довлякло отнякъде.

Чи не се заинтересова толкова от лодката, колкото от отпечатъците от стъпки в калта. Погледът му зашари из гората.

— Трябва да си тръгваме — каза той тихо. Като хвана здраво Гемей за ръката, той я поведе на зигзаг по хълма нагоре, а главата му се въртеше като радарна антена. Близо до върха Чи спря с потръпващи като на хрътка ноздри.

— Това не ми харесва — каза той с приглушен глас, душейки въздуха.