Клайв Къслър - Загадката „Серпента

От вентилационните отвърстия нахлу освежителна прохлада.

— Нямам представа, защо не го направих по-рано — каза той. — Благодаря за въпроса. За жалост, в момента съм изоставил работата в това направление.

— Съжалявам да го чуя. Вероятно сте прекалено зает в музея.

Професорът отговори с развеселен поглед:

— Не бих могъл да определя задълженията си в музея като особено тежки. В качеството си на единствен пълнокръвен представител на майската раса, сред личния състав на музея, аз се радвам на удоволствието да заемам синекурна длъжност. Мисля, че у вас ги наричат работни места за отсъстващи. В Мексико това са хонорувани длъжности с огромен престиж. Но всъщност, мен ме стимулират да се държа по-настрана от кабинета.

— Не ми е ясно. Речникът…

— … трябва да свири втора цигулка, с оглед по-належащите нужди. По-голямата част от времето ми минава в борба срещу грабителите, които плячкосват нашето историческо наследство. То напуска пределите на страната с тревожна скорост. Всеки месец от майската култура се изнасят по хиляда предмета.

— Хиляда!? — повтори Гемей с неразбиращо поклащане на глава. — Беше ми известно, че имате проблеми, но нямах престава, че нещата са стигнали чак дотам.

— Малцина имат. За съжаление не само количествата на откраднатото плашат. Най-вече качеството. Контрабандистите не си губят времето с дреболии. Изнасят само най-доброто. Художествена керамика от късния класически период: 600 — 900 г. след Христа. Прекрасни екземпляри. Баснословни цени. Не бих възразил сам да притежавам няколко.

Гемей се загледа напред с присвити от яд устни:

— Това е трагедия.

— Мнозина от грабителите са чиклерос — работници от плантациите, в които се отглежда суровината за дъвка. Изключително опасен народ. Преди години потреблението на дъвка на американския пазар спаднало и чиклерос се ориентирали към ограбване на културни паметници. Днес е още по-лошо.

— В какъв смисъл?

— Пазарът на дъвка е вече без значение. Защо да си съсипваш гърба на полето, след като можеш да получиш двеста до петстотин долара за едно красиво гърне? Свикнаха с парите. Грабителството е организирано. Бандите се наемат в Кармелита, Гватемала. Предметите се носят там и после с камиони заминават за Белиз. И оттам, по въздух или вода — в САЩ или Европа. По галерии и търгове се събират хиляди долари. Но музеите и частните колекционери плащат още повече. Не е толкова трудно да се осигурят сертификати за произход.

— Добре, но те не могат да не знаят, че голяма част от предметите са крадени.

— Знаят, разбира се, но казват, че по този начин запазват миналото.

— Твърде неубедително извинение за заличаването на цяла култура. Но лично вие какво можете да направите срещу това?

— Както вече ви казах, аз съм намирач. Опитвам се да намирам местата преди мародерите. Съобщавам координатите едва след като властите ме убедят, че са в състояние да осигурят охрана, докато предметите бъдат извадени от земята. Същевременно използвам връзките си в Европа и САЩ. Именно правителствата на заможните страни са в състояние да тикнат трафикантите в затвора и да ги ударят там, където най-много ги боли — да им конфискуват богатството.

— Звучи почти безнадеждно.

— Така е — съгласи се професорът тъжно. — И опасно. При такъв висок залог, насилието става нещо обичайно. Неотдавна един чиклеро предложил, вместо да се изнасят предметите в чужбина, да се оставят по местата им и да се водят туристи да ги разглеждат. Това би донесло повече пари за всички.

— Нелоша идея? Чули я някой?

— О, да. — Устните на доктора се свиха в мрачна усмивка. — Някой много добре я чул. Убиха го и толкоз!

Професорът скочи върху спирачките. Хамерът се спъна като изтребител, при отваряне на спирачен парашут и поднесе надясно почти под прав ъгъл.

— Съжалявам! — извика Чи, докато се мятаха през канавката и се задрусаха между дърветата. — Разсеях се. Дръжте се, влизаме навътре! — изкрещя той през пукота от шибащите клони и рева на двигателя.

Гемей беше сигурна, че ще се блъснат, но не забеляза нещо, което видя острият поглед на професора — едва личаща просека в гъстата гора. С висналия на волана професор, колата се защура по-нататък.

Подскачаха така почти час. Следваха някакъв път, който беше напълно невидим за Гемей и тя остана много изненадана, когато Чи най-накрая обяви, че са стигнали края му. Професорът овърша поне акър, докато най-после спря колата и я изгаси.