Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Пикапът продължаваше да се катери в пустинята Тъксън. Беше късен следобед, когато напуснаха магистралата и се задрусаха по черен път, край бодливи храсталаци. Спряха до безформена купчина кирпич, където се виждаха два жилищни камиона «Уинебего» и няколко други коли. Остин излезе и огледа мястото. Останки от каменен зид горе-долу очертаваха границите на ранчото. Следобедното слънце придаваше на пустинята бакърен оттенък. Дългата фигура на Траут изникна с протегнати ръце. Облечен беше в каки, сякаш току-що извадени от гардероб, закопчана официална риза на розови райета и вратовръзка с индиански мотиви, по-малка и не толкова екстравагантна, колкото повеляваше вкусът му. Единствената отстъпка пред нехигиеничната същност на археологическите разкопки бяха работните ботуши, но и тяхната кожена повърхност изглеждаше току-що лъсната.

— Пристигнах тази сутрин с Нина — обясни той. — Елате, ще ви разведа наоколо! — Поведе ги зад развалините на старата хасиенда към малко възвишение, където един земен участък бе разделен на квадрати от набити колчета. Възрастна двойка работеше със сито, направено от дърво и телена мрежа. Мъжът сипваше в него пръст, а жената отсяваше различни предмети и ги прибираше в найлонови торбички. Траут ги запозна. Джордж и Хариет Уингейт бяха хубава двойка в края на шестдесетте или в началото на седемдесетте си години, но проявяваха енергията на по-млади хора. Казали бяха, че са от Вашингтон.

— Щат Вашингтон — с горда усмивка внесе поправка мисис Уингейт.

— Спокейн — поясни съпругът, висок мъж със сребърна коса и брада.

— Хубав град — забеляза Остин.

— Благодаря — отвърна съпругът. — Благодаря също, че сте дошли да помогнете. Тая работа с археологията се оказва малко по-трудна от игра на голф. Не мога да повярвам, че си плащаме, за да копаем тук.

— Чуйте го само! Той не би пропуснал такава възможност за нищо на света. Джордж, кажи им за шапката Индиан Джоунс, която искаш да си купиш.

Съпругът посочи към слънцето.

— Индиана Джоунс, скъпа. Също като щата Индиана. Просто искам да се предпазя от слънчев удар — каза той с усмивка, почти скрита зад гъстите бели бакенбарди.

Като размениха още няколко любезности, новодошлите отидоха към разкопките. Двама мъже на колене човъркаха с мистрии в два съседни плитки правоъгълни изкопа. В тяхно лице Остин разпозна бивши военноморски тюлени, присъединявани към групата на НАМПД при предишни задачи. Сендекър не поемаше рискове. Тези бяха от най-добрите в отдела за сигурност в агенцията. По-високият, известен на Остин просто като Нед, имаше класическите широки рамене и тънък кръст на културист. Мистрията в ръката му изглеждаше като клечка за зъби. Карл, по-ниският, беше по-сух, но както Остин знаеше от опит — значително по-опасен от двамата.

— Как върви? — попита Нина.

Нед се изсмя:

— Добре върви, но никой не ми каза какво да правим, ако наистина намерим нещо.

— Викам му да го зарови пак — обади се лаконично Карл.

— Това може би не е лоша идея — отвърна Остин. — По-добре е, отколкото да се обяснява, какво търсят двама водолази от НАМПД посред аризонската пустиня. — Спомни си какво му бе казала Нина за мароканския случай. — Да са минавали някакви странници днес?

Траут и другите двама се спогледаха и избухнаха в смях.

— Ако имаш предвид странни хора, имаше ги повече от достатъчно. Невероятно е какво количество малоумници могат да бъдат привлечени от едно такова проучване.

— Не знам дали си съвсем почтен към тях — намеси се Карл. — Някакъв ми предложи да търся следи от контакти с НЛО и Атлантида. Видя ми се съвсем разумно, докато говорех с него.

— Разумно, колкото и цялата тая операция — отбеляза Остин с крива усмивка. — Друг някой?

— Минаха някакви с камери и бележници — отвърна Траут. — Казаха, че са репортери.

— Легитимираха ли се?

— Не сме искали. Би било загуба на време. Ако тия приятели са така организирани, както смятаме, ще си осигурят и фалшиви документи. Минаха много зяпачи и доброволци. Казахме им, че това са само предварителни проучвания, взехме им имената и обещахме да им се обадим. Всички са заснети с видеокамера от върха на оня кактус.

Остин си мислеше за битката на борда на «Нерей», трябваше да отблъснат група добре въоръжени нападатели. В ролята си на защитници, те имаха на своя страна изненадата и късмета. Но раните по него и Завала говореха, че нещата лесно можеха да имат и друг изход. Дори и тези корави псевдоизкопчии могат бързо да бъдат пометени от мощна атака.