Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Просто частни медицински сестри — отвърна Завала с ангелско изражение на лицето, което не беше съвсем на място.

— Както казах, Джо, сбъркал си призванието си. А, шегата на страна, как ти е, хм, тялото отзад?

— Още не съм готов за маратонско бягане, но преди няколко дни хвърлих бастуна.

— Радвам се да го чуя. Преди да се присъединим към останалите, бих искал да поздравя и двама ви за историята на «Нерей», Четох докладите. Добра работа.

— Благодаря — каза Остин. — Капитан Фелън имаше големи заслуги. Късно се е родил тоя човек. Много добре би изглеждал, с къса сабя в ръка, изправен срещу банда пирати. Страх ме е, че оставихме кораба му малко пооцапан.

Сендекър фиксира Остин със студените си сини очи:

— Трябва да се свършат някои неща, Кърт. Вчера говорих с капитана. Корабът приключва работата си при Юкатан. Той самият е добре, а «Нерей» е отново тип-топ. Помоли ме да ви благодаря още един път за спасяването на кораба му. И така, готови ли сте, вие двамата, да се върнете на работа?

Завала вдигна ръка за поздрав с жест, достоен за персонажите на Гилбърт и Съливън:

— Тип-топ — повтори той с усмивка.

Чу се тихо почукване и една странична врата се отвори в тъмната ламперия. Гигантска фигура се провря вътре, свела глава, за да не се удари в рамката.

Със своите два метра, Паул Траут би бил повече на място по баскетболните кортове на НБА, отколкото в качеството си на дълбокодънен океански геолог в специалното звено на НАМПД. И наистина, няколко университета му бяха предлагали стипендии, повече заради ръста му, отколкото за гениалния му мозък.

Както изискваше нюингландския му произход, Пол не бе приказлив, но сдържаността му на янки не му помогна да прикрие задоволството в гласа си:

— Здрасти, момчета, радвам се да ви видя отново. Липсвахте ни. — Като се извърна към Сендекър, той каза: — Готови сме, адмирале!

— Превъзходно. Няма да губя време сега за обяснения, господа. Причината за тая среща скоро ще стане пределно ясна. — Сендекър поведе групата в съседната просторна и удобно обзаведена конферентна зала.

Остин веднага усети във въздуха нещо голямо. Жилавият мъж с тесни рамене, в другия край на дългата махагонова маса, беше командир Руди Гън, заместник-директор на НАМПД, специалист по логистика. До него седеше изтърсакът на шестдесетте години и компютърен бог, Хирам Йегър. От другата страна, срещу хората от агенцията се виждаше маститата фигура на възрастен мъж, чийто изсечен профил и четинести мустаци напомняха Остин Обри Смит, стария филмов актьор, изпълнил множество роли на побеснели британски офицери. В по-младия мъж до него, оплешивяващ и як, имаше нещо свадливо.

Остин поздрави Гън и Йегър с кимване. Погледът му заподскача по лицата на останалите мъже, като камъче по вода и се спря върху една жена в края на масата. Русата ѝ коса беше плътно опъната по главата, подчертавайки високите скули и сиви очи. Остин я доближи и протегна ръка.

— Доктор Киров, каква приятна изненада! — каза той с искрено удоволствие в гласа.

Нина беше с жакет и пола в лилаво, което подчертаваше медените оттенъци на кожата ѝ. В подсъзнанието на Остин се мярна мисълта, че мъжете се големи идиоти. Когато срещна Нина първия път, тя беше красива като сирена в оскъдно одеяние. А сега, напълно облечена, с форми хем прикрити, хем подчертани от плътно прилепналата коприна, беше направо съкрушителна.

Устните ѝ се разтеглиха в омайваща усмивка:

— И аз се радвам да ви видя, мистър Остин. Как сте?

— Вече се чувствам чудесно — отвърна той. Протоколната сдържаност на учтивия разговор не можеше да прикрие напрежението в него. Задържаха ръце миг по-дълго, отколкото трябваше, докато Сендекър разкъса магията с пресилено покашляне. Остин се извърна, за да съзре развеселените лица на колегите си, и се изчерви. Помисли си, че изглежда като ученик с влажен поглед, хванат на местопрестъплението от приятелите си, все още женомразци.

Сендекър представи присъстващите. Възрастният мъж се оказа Дж. Прескът Денвърс, изпълнителен директор на организация, наречена Световен археологически конгрес. Другият непознат беше Джек Куин от Източноазиатската фондация. Сендекър погледна часовника си.

— След като изчерпахме формалностите, да се хващаме за работа! Хирам?

Докато Хирам виртуозничеше върху клавиатурата на един «Макинтош», Остин се настани до Траут. Външният му вид беше безупречен, както обикновено. Светлокестенявата му коса бе сресана точно по средата и пригладена назад, както бе модерно в епохата на джаза. Облечен беше в светлокафяв поплинен костюм, оксфордска синя риза и се бе закичил с една от огромните си рисувани връзки, към които беше пристрастен. В разрез с наклонността си към крояческо съвършенство Траут много обичаше да носи и груби работни ботуши — ексцентричност, отдавана от много на гените на бащата рибар. Всъщност този навик бе добил в океанографския институт на Уудсхол, където такива носеха мнозина учени.