Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Гладките стени изведнъж свършиха и се превърнаха в ръбеста пещера, която се стесняваше и разширяваше, като се виеше около, общо взето, права линия, с по-малки странични ходове. В черните като въглен стени бяха издълбани ниши за свещници. Строителите на тунела бяха удължили естествената пещера, издълбавайки изкуствена. Нина се възхити от умението и упоритостта на отдавна починалите миньори от бронзовата епоха.

Проходът се разшири отново и стана по-гладък. Нина се провря над купчина строителни отпадъци, окуражена от някакво зеленикаво сияние в далечината. Заплува към светлината, която ставаше все по-ярка с приближаването ѝ.

В преследване на познанието Нина бе пълзяла през купища прилепово гуано и бърлоги, охранявани от злонрави скорпиони. Колкото и удивителен да бе този тунел, тя нямаше търпение да го напусне и въздъхна с облекчение, когато видя края му. Изплува през някакво стълбище и излезе в открито пространство, заобиколено от порутени основи.

Нина подозираше, че доктор Нокс сигурно е имал някаква представа за онова, което щеше да открие в лагуната, но не би могъл да си представи мащабите му. Никой не би могъл. Внимавай, момиче! Подреди си мислите! Прецени подробностите! Дръж се като учен, не като Хъкълбери Фин. Седна под водата на един висок до кръста ѝ каменен блок и обмисли откритията си. Пристанището е било вероятно комбинирана военна и търговска база, давала подслон на чуждестранни търговци и охранявала корабоплаването. Долови ръмжене в ушите си. Гладните кучета на съмнението си искаха дажбата убедителни научни доказателства. Преди да приеме заключенията си за окончателни, всяка педя от пристанището трябваше да се проучи и прецени.

Позволи си догадката, че пристанището е потънало в резултат от тектонично разместване на пластовете. Може би по времето на голямото земетресение в десетата година преди Христа. В този район земетресенията не бяха така обичайни, както по Средиземноморието, но би могло да се случи. Ръмжене. «Знам, знам. Никакви заключения, преди да е събран доказателственият материал.» Наблюдаваше как балончетата от издишванията ѝ се издигат към повърхности си помисли, че може би съществува и по-къс път към истината.

Нина имаше дарба, която надхвърляше пределите на обикновеното и обяснимото. Беше я споменавала само пред неколцина близки приятели, и то със сух юридически език, сравнявайки се с профайлърите от ФБР, които могат да описват развитието на едно престъпление като очевидци. Нищо паранормално, се самоубеждаваше тя. Просто съвършен контрол над собствената личност плюс фотографска памет и живо въображение. Също като търсачите на подземни води, които си служат с багета 32.

Откри дарбата си случайно при първото си пътуване до Египет. Притиснала бе длани към един от огромните основни блокове на Голямата пирамида на Куфу. Беше непреднамерено движение, може би опит чрез осезанието да осмисли мащаба на това невероятно струпване на камъни, но стана нещо странно и плашещо. Всяка частица от съзнанието ѝ бе нападната от образи. Пирамидата се издигаше едва до средата, а върху плоския ѝ връх стотици тъмнокожи мъже в препаски теглеха блокове по примитивно скеле. Потта по телата им блестеше от слънцето. Чуваха се викове. Скърцаха скрипци. Дръпна ръката си, сякаш скалата се бе нажежила до червено.

Някакъв глас каза:

— Разходка с камила, миси?

Примигна. Пирамидата отново се събираше в една точка високо в небето. Тъмните мъже бяха изчезнали. На тяхно място се бе появил камилар. Ухилен до уши, той се бе надвесил над лъка на седлото си.

— Разходка с камила, миси? Ще ви дам добра цена.

— Шукран. Благодаря ви. Не днес.

Камиларят кимна тъжно и си тръгна с овесен нос. Нина се съвзе и се прибра в хотела, където скицира каменния блок и теглещите го скрипци. По-късно показа скицата на един приятел инженер. Той я погледна и промърмори: дяволски умно. Попита дали може да открадне идеята, за да я използва при конструирането на някакъв кран, върху който работел.

И след Гиза имаше подобни преживявания. Не бе нещо, което може да включва и изключва по желание. Ако всеки път, когато се докоснеше до нещо, звънваше и телефонът за далечна връзка с миналото, отдавна да е в лудницата. Нещо я привличаше към себе си, както магнитът привлича желязото. В една умалена версия на Колизеума, разположена в императорска резиденция извън Рим, образите на болка и ужас бяха толкова силни, прогизналият от кръв пясък, отрязаните крайници и виковете на умиращите така живи, че ѝ прилоша. За миг помисли, че е загубила разсъдъка си. Няколко нощи не спа. Може би затова не обичаше римляните.