Клайв Къслър - Загадката „Серпента

В експедицията участваха десет души, включително доктор Нокс и тя. Естествено Гонсалес, после мистър и мисис Бонел, възрастна американска двойка от Айова, включили се чрез друга «плащай и заминавай» организация. За голямо съжаление на Нина тук беше и непоносимият доктор Фейсал от мароканската Служба по старините, за когото се говореше, че е братовчед на краля. Компанията се допълваше от Касим, младия помощник на Фейсал, един готвач и двама берберски шофьори, които заемаха и втора длъжност като изкопчии.

Участниците се събраха от различни краища на света в Тарфая, петролно пристанище на южния бряг. Мароканските власти уредиха наемането на три деветместни микробуса «Рено» от някаква нефтодобивна компания, които да возят хората и екипировката. Колите бяха изминали няколкостотин мили през крайбрежната долина, по прашните, но добре обслужвани, пътища.

Дори в днешно време, голяма част от страната беше изоставена и безлюдна, ако не се броят малките берберски лагери, пръснати тук-там. Районът бе неизследван в по-голямата си част, докато «Мобил» и няколко други компании не започнаха да търсят нефт в морския шелф.

Лагерът беше разположен зад дюните в изсушено поле, набучено тук-там с бодливи круши, в края на безлична долина, просната до едно далечно плато. Няколко тъжни маслинови дървета изсмукваха достатъчно влага от сухата почва, за да продължават окаяното си съществуване. Хвърляната от тях сянка имаше по-скоро символичен характер. Мястото за лагеруване бе близо до разкопките, недалеч от купищата зидария и паднали колони.

Нина се отправи към един от цветните найлонови куполи, накацали в кръг върху равната пясъчна повърхност. Отми потта от лицето си и се преоблече в чисти шорти и блуза с къс ръкав. Взе скицника си и един сгъваем стол, разположи се пред палатката и започна да рисува находките си в светлината на следобеда. Беше завършила няколко страници, когато останалите започнаха да се прибират от разкопките един по един.

Шортите и ризата на доктор Нокс в цвят каки бяха целите в прах и петна от пот, а по коленете му имаше пресни охлузвания от пъпленето по твърдата земя. Носът му беше розов като варена скарида и бе започнал да се бели. Промяната в професора от университетските зали бе смайваща. Там облеклото му бе безупречно. По време на разкопки обаче, той буквално се заравяше като дете в сандък с пясък. С белия си колониален шлем, торбести шорти и пагони на тесните си рамене, той изглеждаше като излязъл от някой стар брой на списанието «Нешънъл джиографик».

— Ама че ден! — изфуча той, като смъкна шлема. — Наистина ми се струва, че ще трябва да поровим поне още пет-шест метра, за да намерим нещо от преди антивоенните демонстрации пред Белия дом! И ако си въобразявате, че да се работи с мен е мъчение, препоръчвам ви няколко рунда с онова надуто магаре Фейсал. — Ликуването в гласа му, породено от работата в разкопките, никак не се връзваше с мрънкането. — Но вие с положителност, сте се разположили много уютно — обвини я той. — Как ми… Няма значение, виждам по очите ви. Веднага ми разкажете, Нина, или ще ви дам допълнително домашно.

Това, че Нокс каза малкото ѝ име, ѝ напомни за студентските години. Нина съзря своя шанс да си върне за беззлобните закачки, които бе понасяла в клас.

— Няма ли първо да се поосвежите?

— Не, и през ум не ми минава. За бога, не бъдете садистка, млада госпожице, не ви отива.

— Научих занаята от добър учител — каза тя с усмивка. — Не се отчайвайте, професоре! Докато си домъкнете стола, аз ще налея по малко чай с лед и ще ви разкажа цялата история.

Малко по-късно Нокс седеше до нея, изпълнен с внимание и леко наклонил глава я слушаше. Тя разказа всичко от влизането си във водата, като изпусна само каменната глава. Почувства някакво необяснимо неудобство да обсъжда този въпрос сега. Може би по-късно.

Нокс мълчеше по време на целия доклад освен през паузите, които Нина правеше, за да си поеме дъх, и тогава нетърпеливо я подканяше:

— Знаех си аз, знаех си. Да, да, карайте нататък!

— Това е всичко — завърши историята тя.

— Добра работа. Заключението.

— Мисля, че това е много старо пристанище — отвърна тя.

— Разбира се, че е старо — каза професорът с изкуствен присмех. — Знаех си още като видях това езерце на аероснимките от едно проучване на петролна компания. Всяко проклето нещо, в радиус от сто метра около нас, е старо. Но колко старо?

— Спомнете си гладните кучета на съмнението — припомни му тя.