Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Нина включи фенерчето и се гмурна в ямата. Тинестото дъно бе съвършено плоско и на около два и половина метра под равнището на кея. Тъничкото снопче светлина показа натрошени керамични съдове и други парчетии. С помощта на ножа изчопли няколко чирепа и ги прибра в чантата, като се стараеше да запомни положението им. Тя откри и проследи един насочен към открито море канал, до неговия излаз в лагуната. Входът на кея бе достатъчно широк, за да премине древен кораб. Очертанията му имаха всички отличителни белези, на пристанище от типа, наричан котон. Откри няколко хелинга 31, всеки достатъчно голям за кораб по-дълъг от петдесет стъпки, и една истинска писина, което потвърди теорията ѝ за котона.

Остави кея и продължи по първоначалния си курс, като използваше подводния бряг отдясно за ориентир. Продължи да плува между острова и брега, докато откри потънал кей или вълнолом на около два метра под водата. Беше изграден от две паралелни каменни стени, а пространството помежду им бе запълнено със строителни отпадъци. В едни по-сухи времена, може би бе свързвал сушата с острова.

Като стигна до него, свали снаряжението си и мина през обраслите с бодли каменни плочи на другата му страна. Островът беше широк над петнадесет метра, почти два пъти по-дълъг и плосък в голямата си част. Дърветата, които видя от брега, едва стигаха до брадичката ѝ.

Близо до устието на лагуната личаха купища камъни, може би основи, и очертан от блокчета кръг. Мястото беше идеално за фар или наблюдателница, от която всеки страж с остър взор би могъл да наблюдава панорамата на морския трафик. Защитниците на брега можеха да бъдат повикани в мига, в който се появи някое платно.

Като влезе в кръга, Нина стъпи върху остатък от стълбище и погледна към закотвения кораб, който бе забелязала от брега. Отново се попита какво би довело един американски държавен кораб до този пустинен и самотен бряг. След малко бе екипирана отново. Прохладата и усещането за безтегловност ѝ подействаха освежаващо и тя реши, че плуващите ѝ предци са направили голяма грешка с изпълзяването си от морето на сухата земя.

Нина преплува устието на лагуната. Другият полуостров започваше от ниско, като постепенно се разширяваше, за да завърши като заоблен чукар. Отвесните червеникави скали се спускаха право във водата като крепостни бастиони. Гмурна се до основата на голата стена, за да търси някакъв подход за излизане. Като не намери, продължи под водата до края на носа, завършващ с канариста площадка. Превъзходна отбранителна позиция, от която стрелците можеха да засипят със смъртоносен облак стрели палубата на всеки нашественик, тръгнал към пристанището.

Една хоризонтална плоча стърчеше от лицето на стената ниско над платформата сякаш бе някаква тента от каменната епоха. Под плочата личаха очертанията на отвор с вид и размери на врата. Приближавайки внимателно, Нина присви очи в опит да пробие застрашителната тъма през стъклото на маската си. Сети се за фенерчето и го включи. Снопчето светлина се удари в някакъв въртоп от призрачно движение. Дръпна се уплашена. После в дихателния клапан забълбука смях. Сребролюспото ято риби, превърнало тунела в свой дом, се бе уплашило повече от нея.

Когато пулсът ѝ се нормализира, тя си спомни предупреждението на доктор Нокс: «Не рискувай главата си заради късче самородно злато от познание, което ще завърши в някакъв прашен том, четен от малцина.» Със сатанинско задоволство той се впускаше в ужасяващи подробности за участта на отишли прекалено далече учени. Фърбуш бил излапан от канибали. Роцини го довършила малария. Онейл тупнал в бездънна ледникова цепнатина.

Нина беше убедена, че Нокс си измисля имената, но разбра мисълта му. Беше сама, без спасително въже. Никой не знаеше къде се намира. В самата опасност, която би трябвало да я прогони, имаше някаква съблазнителна привлекателност. Провери манометъра. Шнорхелът ѝ бе спестил кислород, имаше още време.

Твърдо си обеща, че само ще влезе през отвора и няма да мръдне навътре. Тунелът не можеше да е много дълъг. Пробивали са скалата с примитивни инструменти, не с диамантени свредла. Направи няколко снимки на входа и тръгна.

Невероятно!

Подът беше почти съвършено равен, стените гладки, ако не се смятат морските налепи по тях.

Влезе навътре, като забрави и даденото обещание, и мъдрия съвет на Нокс. Тунелът бе най-красивото човешко творение, което бе виждала. Само дотук, той бе по-дълъг от което и да било подобно съоръжение в потъналия град Аполония.