Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Това трябва да е най-голямото съкровище, събрано на едно място, в цялата световна история!

Остин беше клекнал до една счупена амфора.

— В сравнение с това тук, диамантите от британската корона приличат на мъниста, нали? — През пръстите му изтичаха камъни, с размер на топчета за игра. — Международните юристи ще хванат мигрена, докато решат, кой е собственикът.

Завала погледна към погребалната зала.

— Може би последният по списък собственик е в оня каменен ковчег.

Остин взе две остриета от копия.

— Да видим дали не е някой познат.

Измъкнаха се от кораба и се върнаха в помещението с ковчега. Остриетата бяха яки и влязоха в процепа. Но никаква комбинация от лостове, ъгли и сила, дори на тия двама мускулести и яки мъже, не можа да надделее изкуството на ония, които бяха проектирали и издялали каменния ковчег.

— Май трябва да ни върнат в първите курсове на школата за погребални мародери — отбеляза Остин.

Завала погледна манометъра.

— Цени времето, докато е твое. Ако останем още, ще трябва да минем на резервните бутилки.

— Видяхме, каквото трябваше. Може би учените ще се ориентират във всичко това.

Тръгна напред към помещението с кораба и в тоя миг гробовната тишина бе раздрана от гръмотевична експлозия над главите им. В съзнанието на Остин се мерна мисълта, че сигурно така се чувства човек под изригнал вулкан. Невронните им връзки се нажежиха в усилието да регулират сблъсъка между генетичните инстинкти за самосъхранение и моторните команди на разума.

Бягай! Легни! Не мърдай!

Мъчеха се да запазят равновесие върху разлюляния под. Експлозията нагнети въздух в затвореното помещение, който се завихри. Ударната вълна бе хвърлила и двамата обратно в погребалната камера. Размахали ръце, те се сгромолясаха в пространството между саркофага и стената на изкопа с невъобразим трясък от блъскащи се бутилки и в плетеница от дихателни тръби. Падането им струваше рани и синини, но вероятно им спаси живота. Парче от тавана, голямо колкото дизелов двигател, се стовари върху мястото, където бяха стояли. Остроръби парчета зафучаха из пространството като изстреляни от изтребител. Задушаващ облак прах се надигна и покри всичко с фин белезникав слой. Накрая се разнесе трополенето от падащи камъни и пръст.

Остин изплю порция пясък и попита Завала как е.

Завала обозначи местонахождението и общото си състояние с пристъп от кашлица и серия испански псувни.

— Д-добре съм — изломоти той. — А ти?

— Мисля, че съм цял. Ще ми се да можех да спра тоя телефонен звън в главата си. — Последва още кашлица.

— Какво стана?

— Приличаше на комбинираните усилия на Везувий и Кракатау 125, но според мене си бяха няколко кила пластичен С-4. — Остин изръмжа. — Много си ми симпатичен Джо, но мисля, че още е рано за сериозна връзка. Не можеш ли да мръднеш малко?

Имаше още доста псувни, докато успяха да разплетат ръце, крака, дихателни тръби и най-после да се изправят. Завала посегна към падналия наблизо халоген. Насочи лъча му към Остин, а после към собственото си лице. Маските им стояха накриво, но блендите си бяха здрави и бяха предпазили очите им от ослепяващия прах.

— Приличаш на изпаднал клоун — изсмя се Завала.

— Мразя клоуни, даже и когато не са изпаднали. Ти самият ми се виждаш малко бледен. Имам и друго прозрение — дишаме без апаратите.

Завала поднесе полумаската с микрофона и мундщука, захапа го и констатира:

— Работи си.

— И моя. Май няма да ни трябват. Усещам чист въздух.

— Ще рече, някой е взривил върха на пирамидата. Време е да се раздвижим. Можеш ли?

Завала кимна и изпълзя от изкопа, после се наведе и помогна на Остин. Потънали бяха в белезникаво кафяв прах от глава до пети. Това им придаваше вид на зомбирани. Остин светна назад към изкопа и забеляза, че тежкият каменен капак се бе отместил от сътресението. Даваше си сметка, че трябва да се измъкват, но любопитството взе връх. Насочи светлината към човека вътре.

Лицето беше покрито с нефритена маска с кръгли очи и орлов нос. Трупът беше повит със саван от тъмна материя, която би мота да се окаже кадифе. Кичури бяло-червени коси се подаваха изпод безформена шапка от същата материя.

Остин отмести лъча надолу. Подобните на птичи, мумифицирани пръсти стискаха рула пергамент. Остин взе едно от тях, разгледа го с учуден поглед и го тикна обратно в костеливите ръце. Под долната част на маската забеляза жълто сияние. Формата му се стори позната, но напълно неуместна. Искаше да разгледа по-добре, но нямаше време. Откъм помещението с кораба се дочуваха гласове.