Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Не е съвсем като в Хилтън. — Думите му прокънтяха.

Подобното на кутия пространство беше с размерите на двоен гараж. Стените бяха достатъчно дебели да издържат пряко попадение от мортира. Главата на Остин почти допираше ниския таван. Измазаните стени бяха празни, ако не се смятат тъмните петна, които ги покриваха почти изцяло, и четирите портала, високи от пода до тавана, подобни на този, през който бяха влезли. Те бяха задръстени с укрепена от коренища пръст, корава като цимент.

— Не знам какво да ти кажа, Кърт, има си много положителни страни. Гледка към вода, семпла обстановка.

— На това, посредниците за недвижимости му викат «само за познавачи».

— А има и мазе. — Завала освети ъгъла.

Остин коленичи, за да разгледа масивна плоча на пода. Беше пробита на няколко места по края. С помощта на ножовете си, те я надигнаха и отместиха встрани, за да разкрият вход към спираловидно стълбище. Понеже Завала влезе пръв в сградата, сега беше ред на Остин. Спусна се по късото стълбище в коридор, който, само след няколко метра, бе препречен от масивна каменна плоча. Остин я освети.

— Ела долу! — тихо каза той.

Усетил нещо в гласа му, Завала бързо слезе при него. На пода пред стената имаше купчина кости. За разлика от каменния череп отвън, шестте, които преброиха тук, някога са имали коса. Завала взе един и го задържа на ръка разстояние, като Хамлет с черепа на горкия Йорик.

— Жертвоприношения. Ако се съди по дупките в главите, отървали са ги от мизерията и не са ги оставили да умрат от глад.

— Душици са били тия екзекутори — реши Остин, докато търсеше някаква пролука около плочата. — Оттук може да се мине само с пневматичен чук или динамит.

Остин бе видял достатъчно. Върнаха се в горната камера, където забеляза някакви белезникави парчета по пода. Вдигна едно и то се стри на сол в дланта му.

— Черупки от сладководни миди — каза той. — Това място е било някога под вода.

Завала пипна петната по стените.

— Може и да си прав. Прилича на засъхнала пяна.

Излязоха на открито и разгледаха наоколо. Постройката беше издигната върху каменна платформа, която с времето бе задържала всичко, плаващо по водната повърхност. Семена, донесени по всяка вероятност от птиците, бяха станали растения, чиито корени не позволяваха на водата и вятъра да отнасят оскъдната някога почва. Във водата, непосредствено до брега, личеше каменна тераса. Остин изрита обувките си, нагази във водата, преплува няколко метра и се гмурна.

— Това е като връх на айсберг — каза той, когато изплува. — Изглежда, си имаме работа с храм, построен на върха на много голяма пирамида. Не мога да определя колко.

— Нали ти казах, че трябваше да си донесем подводницата — каза Завала, докато подаваше ръка на Остин да излезе от водата. — Така че, ако това, което си мислим, е вярно и тази сграда е храм, намираме се на кота нула. Челюстите.

— Трябва само да измислим как да се вмъкнем вътре.

— Чудна мисъл. Можем да опитаме да взривим оная плоча, дето е препречила пътя.

— Можем и дори е възможно това да свърши работа. Но не би било много чист подход. Приятелите ни археолози няма да ни проговорят, докато са живи. Да го обмислим и да огледаме наоколо.

Качиха се отново в самолета и отидоха до края на езерото. Стъпиха на брега и влязоха навътре. Гората тънеше в полумрак. Само тук-там, слънчевите лъчи успяваха да пробият листната маса. Вечната сянка не окуражаваше нискостеблената растителност, така че се ходеше лесно и приятно върху килим от листа. Остин тръгна към звука от ромоляща вода и стигна до източника му. Реката, която бяха видели от въздуха, бе оградена с два каменни зида. Коритото между тях беше пълно с пръст и растителност, но няколко поточета минаваха през него към езерото, захранвани от доста голям резервоар, образуван зад примитивен бент. Главното течение на реката завиваше рязко, преди да се срещне с единия зид, а после се насочваше към гората. Остин тръгна покрай бързото течение и отново спря пред още една двойка стени.

— Точно както си мислех — каза той.

Завала бе впечатлен.

— Откъде си знаел, че тия работи ще са тука?

— Няма да повярваш. Аз съм геният на бентовете.

— Ще повярвам. Сега кажи, откъде знаеше?

Остин вдигна едно клонче, хвърли го в реката и се загледа подире му, в пенестите води на течението.

— Помниш ли как изглежда тая река от въздуха? Ти спомена, мисля, че има повече гънки от чалма на ходжа. Точно преди да се влее в езерото, тя се отклонява от него в идеално прав ръкав. Първата ми мисъл беше, че е прекалено прав, за да е естествен. Също като храма в средата на езерото. Нищо в природата не е съвършено. Може би е канал, помислих си тогава. Знаеш историческия парк «Чесапийк и Охайо», северно от Вашингтон, нали?