Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Чакай!

Ето го пак! Сигурен беше.

— Мисля, че са те, там към носа.

Издигнаха се, застанаха хоризонтално и се понесоха към носа, подредени като изтребители в акция. Завала забеляза някакво движение и го посочи на Остин. Бутаха плочата напред, заедно с понтоните. По един водолаз от всяка страна. Напред се губеше опънато въже, вероятно теглено от трети.

— Нека ги подплашим. Да им осигурим светлинни ефекти. Аз ще снимам.

Лъчите окъпаха в светлина плочата и гмурците от двете ѝ страни.

Увеличиха скоростта си, сякаш се надяваха да избягат. Остин им пусна една стрела, като внимаваше да не засегне балоните. Стори му се, че я видя да отскача от камъка. Нападателите издухаха в тъмното. Буксирното въже се отпусна. Плочата бавно увисна неподвижна над някогашното крило от мостика на «Дориа».

— Остави ги да си вървят, Джо. Трябва да се погрижим за това тук.

Спуснаха се и започнаха да тласкат плочата назад, към отвора в борда, където Макгънти би могъл да им спусне въздушния звънец. Напредваха бавно, защото трябваше да се борят с течението, което минаваше над корпуса.

В ушите на Остин проскърца глас:

— Макгънти е, как сте?

— И двамата сме добре. Взехме камъка. Връщаме се към работната площадка. Можеш да спуснеш звънеца.

Последва пауза и тихо ръмжене.

— Това ще е проблем — обади се капитанът, изпълнен с раздразнение. — Загубихме носовите котви. От вида на въжетата личи, че са били прерязани. Повърхностното течение ни върти в кръг. Ако спусна звънеца, ще се залюлее като голямо махало. Може и да ни обърне.

— Нашите приятели май са си подсигурили безопасно бягство, Джо.

— Чух. Дали котвите не могат да се спуснат отново?

Остин и Завала бяха дяволски изморени. Костюмите им не бяха пригодени за ръкопашни схватки и сега, с всичките си принадлежности, се бяха превърнали в персонални затвори.

— Осъществимо е, но не и от нас. По-лесно ще ни е просто да извадим това нещо до повърхността. Но и то няма да е съвсем лесно. — Попита капитана дали не може да върне кораба приблизително в старото му положение и да го задържи така.

— Не съвсем в предишното, но достатъчно близо до предишното — отвърна Макгънти.

Наближаваха отвора в борда. «Морският дявол» трябваше да е точно над тях.

Макгънти бе свършил отлична работа. Въжето, използвано, за да вдигнат вратата, се люлееше на няколко метра от корпуса. Прикрепиха го към плочата, нелека задача, в отсъствие на живите пръсти на водолазите, които да се справят с подробностите, после съобщиха на капитана, че всичко е готово.

— Хайде, капитане! — викна Остин. — И ние идваме.

←120

На един часа — ориентиране при пилоти, подводничари и др. по посока на часовниковата стрелка, сочеща един часа.

Докато се люшкаше като риба на въдица над водната повърхност, Остин имаше прекрасната възможност да се полюбува на непроницаемата мъгла, обгърнала «Морският дявол». Кранът се завъртя и го отпусна върху палубата, където хора от екипажа му помогнаха да се освободи от «анцуга» като пажове, засуетени около тежката броня на своя рицар.

Изтеглен няколко минути по-рано, Завала имаше необичайно смачкан вид, без подсилващите форми на доспехите си. Също като при космонавт, изваден от състояние на безтегловност, първите стъпки на Остин бяха несигурни. Завала му подаде чаша кафе. Няколко глътки от силната течност възстановиха кръвообращението му. После свършиха най-належащото — хукнаха с вдървени крака към близката тоалетна. Излязоха усмихнати. След като се преоблякоха в сухи и топли дрехи, отново се върнаха на палубата.

Пътешествието от останките на «Андреа Дориа» дотук беше лишено от приключения, но напрегнато. Особено в първите моменти, когато винчът с леки придръпвания обираше луфта на въжето и после на повърхността, когато каменният блок загуби плаваемостта си. Опитните членове на екипажа на «Морският дявол» закрепиха към него още балони, за да са сигурни, че няма да го изпуснат на дъното, нахлузиха му стоманена примка и го вдигнаха на палубата с помощта на А-образната рама на кърмата.

Остин съзерцаваше безобидния наглед камък, легнал върху дървен палет, и не можеше да повярва, че е причинил толкова много неприятности и е отнел толкова много живот. Камъкът бегло наподобяваше надгробна плоча, което му отиваше, като се има предвид, колко хора бяха загинали заради него. Беше малко по-дълъг от висок човек и горе-долу, колкото човек, широк и дебел. Остин клекна и прекара длан по черната повърхност, която поради изсъхването ставаше тъмносива. Проследи с пръсти йероглифите, но те нищо не му говореха. Цялата тая работа не му говореше нищо.