Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Нападателите приближиха мястото, където го бяха видели. Само че той вече не беше там. Отмести се няколко метра надясно и пак замига светлините на главата и гърдите си. Премести се отново. Пали. Гаси.

Ефектът беше поразителен, дори за Остин, който бе наясно с играта. Клонингите на Завала изпълваха цялото пространство.

— Никога не съм мислел, че ще завърша кариерата си като фар — оплака се Завала.

— Майка ти би се гордяла с теб, Джо. Работата става. Приближават се.

Беше въпрос на време да се блъснат в Завала.

— Още един път, Джо, — каза Остин, — точно зад теб съм.

Завала пак се разсвятка като коледна елха. Нападателите увеличиха скоростта си и се насочиха към мястото, където за последно го бяха видели. Право към Остин.

Той прикладва оръжието.

— Пет секунди, за да ми се махнеш от огневата линия, Джо — каза той с равен глас. — Плюй си на петите.

— Слизаме — оповести Джо, с тона на момче от асансьор.

Спусна се няколко метра. Остин бавно броеше и се мъчеше да проникне с поглед в тъмното зад блясъка на по-близкото фенерче. Когато се увери, че Завала е в безопасност, той натисна спусъка и усети лекото ритане на арбалета, изхвърлил стрелата. Не беше възможно да проследи ракетата си, но явно бе улучил, защото светлината отдясно започна лудешки да подскача.

Остин свали арбалета, за да го зареди за втори изстрел. Постави нова стрела, като проклинаше тромавия механизъм и най-вече тъмнината. Докато вдигне арбалета, вторият нападател успя да разбере какво става и изключи светлината си. Остин му пусна една стрела просто ей така, но инстинктът му каза, че не е улучил.

— Единият е готов, Джо. Другия го изпуснах. Да видим дали не можем да го намерим. Аз съм въоръжен, така че повеждам.

Пое в тъмното. Безполезно! Налагаше се да рискува. Запали прожекторите на гърдите и главата си и забеляза отражение. Насочи се натам.

— Бяга към дупката.

— Виждам го — отвърна Завала. — По петите ти съм.

Погнаха плячката си като две хрътки. Остин бе възбуден до крайност, но дори докато се носеше из водата със Завала отзад, не можеше да пропъди мисълта, че това е най-необикновената битка за всички времена. Мъже с метални кожи, в смъртна схватка с древни оръжия в огромния трюм на един мъртъв кораб.

Една сянка се мерна в отвора и изчезна. По дяволите!

— Закъсняхме, Джо. — Остин спря. — Избяга навън.

— Ти каза, че са шестима. Един замина с камиона. Ти оправи втория, а трети се прави на пумпал. Значи, остават още трима.

— Така е по моите сметки. Не мога да се закълна, че са верни. Нали помниш как ги обърках на «Нерей».

— Как да забравя? Но достатъчно точно е, за да постъпиш на държавна служба, както се казва. Дай да обобщим — каза Завала с изтощен пас. — Адски съм изморен. Пикае ми се, а в събота имам среща с една красива жена — пропагандатор на нуждата да се развива селското стопанство. Очите ѝ са като цветовете на кактус, сини, каквито не си виждал, Кърт.

Някой ден учените ще разгадаят тайната на либидото на Завала и ще освободят сили с непозната във Вселената мощ, мислеше си Остин.

— Не искам да заставам на пътя на нагона ти, Джо. Може да се окаже опасно. Ти си офицер по въоръжението. Имаш ли нещо скрито в ръкава?

— Мисля, че виждам оксиженова горелка. — Завала се издигна с няколко метра и я хвана. — Ето я. Не знам за какво ми е. Ей, плочата я няма.

Остин се издигна, докато и двамата застанаха почти под огромния отвор в борда на кораба. Мястото, където преди се полюшваше каменният блок, подкрепян от въздушните си възглавници, бе пусто. Самотата на синьо-зелената вода се нарушаваше единствено от любопитните риби.

— Задигнали са го, докато ние бяхме заети. — Остин си представи кражбата. — Трябват им поне двама, за да се оправят с това нещо. Ръцете им ще са заети. Няма да очакват преследване.

— Защо седим? — отвърна Завала. Захвърли ненужната горелка и двамата включиха вертикалните дюзи. Изскочиха от корабния търбух в открития океан. Все още се намираха дълбоко в студения и мрачен Атлантик, но Остин беше доволен, задето се бяха измъкнали от тъмната клаустрофобична хватка на «Дориа».

Въздушният звънец си бе отишъл и единственото осветление се осигуряваше от филтрирания от водните пластове ден. Гигантският корпус на «Андреа Дориа» се бе проснал в две посоки, сивкав непосредствено под тях и черен по-нататък. Остин забеляза метално проблясване в далечината, но би могло да е и от риба. Искаше му се да може да си разтърка очите. Най-многото, което успя да направи, бе да ги присвие и после да погледне отново. Нищо. Само монотонна синева.