Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Остин предложи дебелата си металическа ръка, като галантен рицар на дамата на сърцето си. Водолазът разбра идеята и се вкопчи в лакътя му. Остин включи вертикалната дюза и двамата изплуваха от трюма. Вторият водолаз никакъв не се виждаше.

Докато Остин го търсеше с поглед, нещо се раздвижи в мрака. В светлината на въздушния звънец се появи фантастична фигура. Беше водолаз в твърд костюм, направен от блестящ метал, който напомни на Остин за бронята, специално изкована, за да побере свинското туловище на Хенри VIII.

Остин подозираше, че непознатият има някакво отношение към затрудненията на неговия водолаз. Подозренията му се засилиха, когато след секунда видя в ръката на другия един предмет. Последва експлозия от мехурчета и блесна метал. Изстреляното тяло пропусна на сантиметър дясното рамо на Остин.

Водолазът пусна ръката му и с бързи удари на плавниците се понесе към звънеца. Остин го видя да изчезва под ръба и насочи вниманието си към по-неотложни проблеми.

И други сребристи фигури се появиха, поели в негова посока. Преди да се стрелне обратно в търбуха на «Дориа», преброи петима.

←119

Полиспаст — съоръжение от барабан, зъбни колела и въже, с чиято помощ силата, необходима за вдигане на предмет, намалява многократно.

Макгънти крещеше яростно в микрофона:

— Какво става, по дяволите? Някой да ми се обади или аз ще сляза долу!

— Не го препоръчвам — отвърна Остин. — Шестима в твърди костюми току-що дойдоха на чай и не са особено дружелюбни. Един вече стреля по мене.

Макгънти избухна като вулкан:

— Исусе, Марио, Йосифе и всички морски светии!

Намеси се още един глас, почти истеричен:

— Тия кучи синове прерязаха връзките на Джек! — Изчезналият водолаз се обаждаше от въздушния звънец. Остин разпозна тексаския му изговор.

— Той добре ли е?

— Да, тук е с мене. Уплашен е до смърт, но е добре.

— Стойте си кротко с Джек — посъветва ги Остин. — Макгънти, за колко време можеш да вдигнеш звънеца?

— Пръстът ми е на копчето.

— Ами, вдигай тогава.

— Вече тръгна. Да повикам ли бреговата охрана?

— Най-добра работа би свършило едно отделение тюлени от военния флот, но сега и бъкингамския караул да викнем, резултатът ще е един и същ. Всичко ще е свършило, преди да пристигне каквато и да било помощ. Налага се да се оправяме със собствени сили.

— Остин, пази се! Не съм се бил векове. Ще ми се да съм долу, та да счупя някоя и друга глава.

— И на мене ми се ще да си долу. Не искам да бъда невъзпитан, капитане, но трябва да си гледам работата. Чао.

Зад тъмния плексиглас, скрил лицето на Остин, светлите, синьо-зелени очи бяха твърди като тюркоази. Повечето смъртни на негово място щяха да се уплашат. Остин не бе лишен от това чувство. Спокойно можеше да се каже, че платинената белота на косите му бе резултат от многото страх, насъбран в течение на кариерата му. Ако бе видял шест бели акули да налитат насам, щеше да съжали, че не си е подновил застраховката за живот. Природните сили са безмозъчни и безпощадни. Въпреки зловещия си вид, металните костюми на нападателите криеха хора и Остин бе убеден, че те носят всичките си човешки слабости.

В съзнанието му се появиха картини от събитията в Мароко. Единствената разлика сега бе подводният декор. Искаха да вземат говорещия камък, а хората от НАМПД отново се пречкаха на пътя им. По-нататъшните разсъждения ставаха опасни. Мислите можеха да изиграят ролята на хлъзгави бананови обелки. Трябваха му хитрост и коварство, не интелект. Вълкът не мисли за плячката, преди да се хвърли отгоре ѝ. Остин превключи съзнанието си в режим оцеляване — инстинктите да направляват движенията. Топлина се разля по цялото му тяло и пропъди ледените тръпки, които го бяха побили при вида на нападателите. Дишането му се успокои, дори забави, пулсът се нормализира. Но той не се самозалъгваше. Вълкът си има и зъби, и нокти.

Завала бе чул разговора с Макгънти.

— Какъв е бойният план, Кърт? — попита той със сдържан, но напрегнат глас.

— Ще ги оставим да се приближат. Ние познаваме терена. Те не. Ще ни трябват някакви оръжия.

— Това е по моята част. Да видим какво може да се изрови.

Завала се плъзна към камиона и заяви:

— Ножици за желязо. А ония с какво разполагат?

— Не знам. Мислех, че с харпуни, но вече не съм сигурен.

Завала размаха резачите.

— Ако се доближим достатъчно, ще сцепя някой и друг цип.

Мозъкът на Остин работеше с пълни обороти, но бе спрян от внезапна мисъл. Вторачил се бе покрай Завала към отвора на бронирания камион, хипнотизиран от грейналия на фона на мастилената чернилка правоъгълник. Халогените, които бяха използвали при изваждането на плочата, още светеха вътре.