Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Водолазите използваха теглещите приспособления, за да довлекат камъка до място, където да имат възможност да прикрепят към него ненадутите балони. Остин разгледа внимателно цялата невероятна система и преди всичко — стоманените въжета, държащи колата към стената, после даде знак. С помощта на идващ от звънеца въздухопровод водолазите вкараха въздух в тръбите, които набъбнаха като кренвирши в тенджерка с вряща вода. Вкарваха въздуха постепенно, докато цялата конструкция стана по-лека от водата. Плочата се издигна като асистентка на илюзионист. Без да откачат основното въже за всеки случай, водолазите изтласкаха камъка извън камиона.

Остин си даде сметка, че това е най-странната сцена, която бе виждал някога. Беше като картина на Дали. Всичко накриво. Черната каменна плоча виси над бездната като летящо килимче в гигантска тъмна стая. Водолазите се полюшват на маркучите си като новоизлюпени саламандри. Охлузеният от морската вода камион виси от стената под прав ъгъл.

Придружени от двете страни от Остин и Завала, които осветяваха пътя с фенерчетата си, водолазите насочваха камъка към отвора. Беше трудна работа поради течението, което минаваше и през останките от разбития кораб, но най-накрая товарът застина точно под отвора.

— Бих искал да мога да кажа на тия момчета каква чудесна работа свършиха — обади се Завала. Опита да изрази с механичната ръка одобрението си, но не се получи кой знае какво. — Май ще трябва да оставя протоколната част, за когато се измъкнем от тия черупки. Което се надявам да стане час по-скоро.

— Само след минути ще предадем цялата работа на капитан Макгънти. Чу ли ме, капитане?

Разговорът между твърдите костюми се предаваше на палубата, за да бъдат там в течение на събитията.

— Чувам, как да не чувам — излая Макгънти. — Чух цялата дандания. Айде, че нямам търпение. Измъкнете това чудо навън, а другото оставете на мене.

След като извадят товара от трюма, Остин и Завала щяха да го насочват до повърхността. Там кранът щеше да довърши работата.

— Как е времето горе? — попита Остин.

— Морето е като тепсия, обаче фабриката за мъгла в Нантъкет пусна допълнителна смяна. Талазите са така плътни, че можеш да си направиш палачинки от тях.

И Остин, и капитанът щяха да се разтревожат още повече, ако знаеха какво се крие в мъглата. Докато се мъчеха да измъкнат каменната плоча от бронирания камион и после вън от трюма, един огромен кораб, чийто сив корпус го правеше почти невидим, приближаваше «Морският дявол» със скорост, позволяваща му да не излиза от настъпващата пелена на мъглата. Странните му форми се простираха на сто и осемдесет метра дължина. Носът му бе издигнат и остър. Кърмата широка. Движеха го шест водни турбини, които можеха да го накарат да полети с четиридесет и пет възела — смайващо постижение за кораб с подобни размери.

Остин отвърна на синоптичния доклад с «Наслука, капитане!» — заемка от рибарския речник на Траут. Даде знак на водолазите да подадат още въздух в балоните. Товарът започна бавно да се издига през отвора. Двамата мъже се държаха близо до него, за да не му позволят да се разлюлее под натиска на по-силното течение отвън. Остин и Завала останаха току под отвора, малко настрани, за да не се окажат на пътя на тежестта, ако тя реши да полети надолу. Виждаха ясно и двамата водолази, държащи се редом с товара чрез бавни движения на плавниците. Образцова операция. Направо за учебник.

И изведнъж се започна:

Единият водолаз се сгърчи в див, грозен танц, ръцете и краката му се мятаха като в епилептичен припадък. Сви се на две, вкопчен в маркучите си. После, пак така внезапно, овладя движенията си, остана за миг неподвижен и рязко се гмурна обратно в търбуха на «Андреа Дориа».

Цялата дивотия продължи само секунди, Остин не можа да реагира. Но когато водолазът приближи, той разбра какво е станало. «Плацентата» на човека се мяташе без полза подире му. Той дишаше от кислородната си бутилка. Какво, по дяволите, означаваше това? Връзката не можеше да бъде прерязана от нащърбения ръб на отвора — Остин бе гледал непрекъснато натам. Човекът го доближи. Видимата част от лицето му бе бяла като мрамор. Остин се прокле, че не бе настоял за пълна звукова комуникация. Мъжът махаше с ръка над главата си.

Завала, който описваше бавен кръг, попита:

— Какво става, Кърт?

— Да пукна, ако знам — отвърна Остин. Погледна към увисналия над отвора товар. — Трябва да закараме момчето в звънеца. С дишането е наред, но ще замръзне без топлата вода. Аз ще го заведа и ще огледам наоколо.