Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Завала включи дюзите и увисна над отвора.

— Човек може да влезе с «Хамер» през тая дупка — отбеляза той.

— Не оставяй нещата недовършени. Дай да я кръстим! От днес нататък, който се спусне тук, ще знае, че е изправен пред Дупката на Завала.

— Оставям ти тази чест. Защо да не я наречем Пролуката на Остин?

— А не е ли по-добре да поразгледаме?

— Едва ли ще намерим по-подходящо време.

— Аз съм пръв. Бавно и сигурно. Внимавай за кабели и разрушени стени! Спазвай дистанция!

Завала нямаше нужда от предупреждения. Костюмите им приличаха на космонавтски. И както в условията на безтегловност, и те трябваше да правят добре обмислени и премерени движения. Дори и лек сблъсък с половинтонното тегло, щеше да им избие зъбите.

Остин мина под Завала, така че светлината от костюма му се заби право в дупката. Мощният лъч бе погълнат от тъмнината. Включи вертикалната дюза, спусна се с краката надолу в гаража, застана на място и се завъртя на триста и шестдесет градуса. Не се виждаха свободни краища или провиснали кабели. Даде знак на Завала и видя как издутата му жълта фигура се спуска през синьо-зелената дупка и увисва неподвижно до него.

— Това ми напомня за Baja Cantina 117в Тихуана — обади се Завала. — Всъщност там не е толкова тъмно.

— Ще му ударим по едно питие на връщане — отговори Остин. — Корабът е широк двадесет и седем метра. Товарът трябва да се е свлякъл долу, към дъното, както каза и капитан Макгънти. Всичко е под деветдесет градуса, така че подът е оная вертикална стена точно зад тебе. Да се държим близо до нея, за да не загубим ориентировка!

Докато се спускаха, Остин преглеждаше наум списъка с евентуалните пречки и действия за преодоляването им. Докато извършваше физически движения и търсеше решения за конкретни ситуации, разумът му бе зает на друго, подсъзнателно равнище. Може би, беше остатък от вградения механизъм за оцеляване, който някога е карал небръснатата козина на предците му да настръхва. Чу в съзнанието си гласа на Донатели да описва ужасяващото си спускане в недрата на парахода. Старият греши, заключи Остин. Тук е по-зле отколкото Данте е можел да си представи. Би се радвал на пламъците и сярата на ада. Поне се е виждало нещо в оня дантев ад. Макар и само демони и прокълнати.

Сега трудно можеше да се повярва, че е имало времена, когато палубите на този огромен, празен корпус са потрепвали от мощта на петдесетте хиляди дизелови коня, а уютните гнезда на кабините са приютявали повече от хиляда и двеста пътника, оставили се на грижите на почти шестстотин човека екипаж. Първият спуснал се до «Андреа Дориа» след потъването му, съобщил, че корабът бил като жив. От него се носела зловеща какофония от стеналия и скърцане, трополене на търкалящи се отломъци, вода нахлувала напред-назад през вратите. Пред Остин имаше само тлен, пустота и тишина, ако не се смята шумът от дишането им. Тази грамада от метал беше населена с духове и човек можеше да полудее, ако остане по-дълго в нея.

Корабът сякаш ги затваряше в себе си и Остин непрекъснато следеше дълбокомера. Макар да се намираха едва на около шестдесет метра под повърхността, тъмнината ги караше да се чувстват по-надълбоко. Погледна нагоре. Синьо-зеленото правоъгълно петно на отвора се размиваше в мрака и би могло да се загуби напълно от поглед, ако водолазите не бяха прикрепили към ръба му мигаща халогенна светлина за ориентир. Остин се изпълни от чувство за сигурност и насочи вниманието си надолу.

В кръговете светлина от прожекторите им започваха да се показват някакви предмети. Прави линии и ръбове. Тайнствени обли форми. Тонове отпадъци се бяха струпали върху хоризонталната преграда, която е била някога щирборд на «Ацдреа Дориа». Когато е бил в нормалното си положение, над гаража се е простирала дебела метална мрежа с пасарелки 118. Сега и тя беше вертикална. Остин и Завала започнаха да правят тегели над дъното, между някогашния под и таван на гаражното помещение, тъй както биха постъпили, ако търсеха потънал кораб. Натъкваха се на висящи кабели от някогашната осветителна инсталация, но те не представляваха сериозна пречка и лесно ги преодоляваха.

В светлините им лъсна метал и стъкло. Различиха неясни форми, които постепенно добиха познати очертания.

— Ей, Кърт, това долу не е ли ролс-ройс?

Остин насочи лъча на фенерчето си към характерната тъпа, решетеста муцуна, щръкнала между боклуците.

— Май да. Според документите на кораба, някакъв от Маями си връщал ролса от Европа.